Медуза: Мръвка за тигъра

Станах.

— Да се размърдаме, защото не е изключено да ни налети някой пеши патрул, каквито непременно са разпратили в тази посока! През оставащите тъмни часове трябва да изминем колкото може повече километри. Ще продължим да си бъбрим по пътя.

Наистина пратиха още хвъркати машини и лениви копои след нас. От време на време ги виждахме или чувахме, но пък те никак не се престараваха. Явно бягството в дивата пустош за тях се равняваше на сигурна смърт, а и не им се струвахме толкова важни, че да искат да ни заловят на всяка цена.

Оказа се обаче, че онова, което бях изровил за биологията на планетата, не е описвало дори приблизително богатството на живота тук. Не само откривахме стотици, ако не и хиляди растения, големи и малки, ами гората буквално гъмжеше от всевъзможни твари. Макар да се отличаваха с какви ли не чудатости, напомняха ми за други планети, на които бях живял. Вероятно имаше зрънце истина в теорията, че при подобни условия се развиват почти напълно съвпадащи помежду си екосистеми.

Първата ни сериозна грижа вече беше не да се отървем от хайката, а да си набавим храна. Разбира се, намирахме се в „тропическата“ зона в началото на пролетта; навсякъде се натъквахме на плодове по дърветата и храстите, но те още не изглеждаха зрели, пък и изобщо не ги познавахме.

— Как ще налучкаме кои стават са ядене и кои са отровни? — измрънка Анджи, прегладняла като всички нас.

— Няма да е сложно — уверих я. — Ако има нещо наистина смъртоносно, микробите би трябвало да ни предупредят все някак. Ей онази ягода например вони нетърпимо, не бих я докоснал дори. Но още когато стъпихме на Медуза, ни обясниха, че можем да ядем почти всичко, а дребосъците ще се погрижат да го превърнат във веществата, които са ни необходими. За начало е добре да си подберем онези неща, които поне наглед са подходящи за ядене, пък после ще видим какво ще стане…

Не се престрашихме обаче, докато гладът не ни принуди да съберем смелост. Листата и незрелите плодове имаха различен вкус — от леко гаден до непоносимо противен, но щом взехме да ги пъхаме в устите си, не можахме да се спрем, докато не се натъпкахме. Час-два по-късно започнаха да ни наболяват коремите, поразхлабиха ни се червата, но след неспокойния сън на твърдата земя се събудихме много по-бодри. Нашите микроби веднага се приспособиха към новите условия и решиха — както и очаквах — да ни подскажат кое-що. Някои ядива вече ни се струваха вкусни, докато други станаха неописуемо отвратителни. Скоро нямахме проблеми с храната, макар да признавам, че не само на Чин й се присънваха сочни мръвки и екзотични плодове.

Трябваше да живеем според средата. Дрехи всъщност не ни бяха нужни, а и след преживяното никой от нас не прояви глупава свенливост. Самата гора ни пазеше от дъждовете и редките свирепи градушки. Ако се налагаше да се защитим по-добре, набързо стъкмявахме навеси от клоните и широките листа на някакъв често срещащ се храст. Бях обучен за оцеляване в примитивна среда и знаех как да направя по-здрав подслон, но засега нямах намерение да основавам село в пущинака. Оставаха още три месеца до първите снегове, времето тепърва щеше да се затопля, значи дотогава трябваше да намерим Дивите.