Златото на краля
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Серия: Приключенията на капитан Алатристе #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543650651
- Переводчик: Боряна Дукова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Златото на краля». Краткое содержание книги:
Картите се хвърляха една след друга на масата под белезникавата светлина на лоените свещници. Смелчагите пиеха и играеха, съзнавайки колко важна работа е бдението край бойния им другар, като сипеха хули навред. Всичко това видях със собствените си очи и сега ви го описвам на вас.
— Не беше лош живот — рече неочаквано юначагата умислен. — Кучешки, но не и лош.
През прозореца нахлу камбанен звън, идващ от близката църква „Сан Салвадор“. Изпълнен с уважение, Хинесильо Хубавеца замлъкна и прекъсна свирнята си. Всички, в това число и Гансуа, свалиха шапки и прекъснаха играта, за да се прекръстят мълчаливо. Беше часът на мъртвите.
Слънцето озари небе, достойно да бъде нарисувано от Диего Веласкес. На площад „Сан Франсиско“ Никасио Гансуа се качи на ешафода бавно и невъзмутимо. Отидох да го гледам с Алатристе и неколцина другари от предишната нощ. Сторихме го рано, за да си подсигурим места, защото площадът беше претъпкан от народ, тълпата започваше от мястото, където улица „Сиерпес“ се вливаше в площада и стигаше до Големите стълби, където хората се блъскаха край подиума и балконите. Говореше се дори, че иззад жалузите на един прозорец на сградата на Кралския съд кралят и кралицата също гледат. Тъй или иначе, там имаше както простолюдие, така и важни личности. Най-добрите места, давани под наем, бяха заети от разкошно облечени важни личности. Дамите бяха с мантили и широко разперени рокли от скъпи платове, господата — в одежди от фино сукно, с филцови шапки с пера, окичени със златни верижки. Сред тълпата долу се намираха обичайните безделници, шмекери и злосторници, а ловките майстори на „фехтовката отблизо“ удряха кьоравото, като пребъркваха джобовете на ближните си и им измъкваха наличните пари. Пробивайки си път между хората, към нас се присъедини дон Франсиско де Кеведо, който следеше представлението с най-жив интерес, защото, според собствените му думи, бил на път да довърши „Животът на джебчията дон Паблос“ и за някаква сцена в книгата, която вече бил описал наполовина, това преживяване му идвало като по поръчка.
— Човек невинаги се вдъхновява от Сенека и Тацит — рече той, докато нагласяше кръглите очилца, за да може да вижда по-добре.
На Гансуа навярно му бяха споменали за присъствието на краля и кралицата, защото, когато го изкараха от тъмницата, облечен в широка риза, с вързани ръце, и яхнал едно муле, той вирна мустаците си, вдигна ръце към лицето си, и дори отправи поздрав по посока на балконите. Беше с добре пригладена коса, чист, наперен и спокоен, и махмурлукът от скорошната вечеринка едва личеше в бялото на очите му. Докато минаваше покрай хората, щом се натъкнеше на някоя позната физиономия, той кимваше съвсем леко. Видът му беше такъв, като че ли го караха на някоя от народните веселби на поляната Санта Хуста. С една дума, държеше се с такова достойнство, че на човек му се приискваше да го оправдаят.
Палачът чакаше. Когато Гансуа изкачи стъпалата на ешафода напълно спокоен (онова стъпало пак поддаде и го накара да хвърли мрачен поглед на писаря), всички заприказваха колко добри маниери има осъденият и колко смело се държи. Той поздрави с жест другарите си и Ла Аливиоса, която, подкрепяна на първа линия от дузина бандити, проливаше горчиви сълзи, но същевременно не скъпеше хвалбите си за достойнството, с което нейният мъж крачеше по пътя, който му се налагаше да извърви. Сетне той се остави за кратко на проповедническите слова на августинеца от предишната нощ, като кимаше важно с глава, щом светият брат изкажеше добра мисъл или нещо, което биваше по вкуса му. Палачът започна да проявява леко нетърпение и да гледа лошо, на което Гансуа отвърна: „После ще бъда само ваш, не припирайте, ваша милост, нито светът се е свършил, нито маврите са ни нападнали“. След това той каза молитвата си от край до край, без да обърка и една дума, целуна кръста с изящно движение и помоли палача да бъде така добър да изчисти после мустаците му от слюнките и да му нахлупи качулката добре и право нагоре, та да не става за смях. Когато другият изрече обичайната фраза „Простете, братко, аз само си върша работата“, осъденият отвърна, че е опростен оттук до края на света, ала да гледа да си свърши работата отлично, защото пак се срещнат на оня свят и тогава ще бъде все едно кой, кой е и какъв е бил някога. После седна, не мигна и не направи никаква мимика, докато му надяваха примката на шията, дори имаше леко отегчен вид. Приглади за последен път буйните си мустаци и при второто обръщане на въжето остана тъй спокоен и с тъй приличен вид, че повече не можеше да се желае. Изражението му беше замислено.