Дясната ръка на Бога
- Автор: Киркпатрик Рассел
- Серия: Небесен огън #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: MBG Books
- ISBN: 978-954-2989-35-6
- Переводчик: Радин Григоров
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дясната ръка на Бога». Краткое содержание книги:
„Сцените на сражения ще ви оплискат с кръвта си и ще ви оставят без дъх. Завладяващ финал на епично приключение. Брилянтният завършек на трилогията «Небесен огън» и приключенията на Компанията.“ The Advertiser
Онези от нас, които останат, също няма да стоят без работа. Никой не иска да оставяме Инструър в ръцете на предатели — няма полза да сразим армиите на Брудуо, само за да открием, че враговете са се укрепили тук или са унищожили града. Затова си даваме три месеца, за да спечелим Инструър от остатъка на градската стража. В последния ден на септември ще напуснем града, без значение дали е в наши ръце, или не.
Посочените членове на Компанията пристъпиха напред, кимнаха на Кърр и излязоха. Просто така, помисли си фермерът, без церемонии. Трудно щеше да им бъде без тях. Всички се бяха показали като верни приятели и добри съветници. Липсата на Перду щеше да бъде особено тежка — макар Кърр да беше разговарял малко с него, бе почитал откровеността и смирението му. Перду внасяше равновесие между стария фермер и Фарр. Липсата му щеше да бъде усещана дори и при отсъствието на последния.
Перду щеше да се отправи на север, за част от пътя си придружаван от Модал, двете уодраниански семейства и тримата от планините. След няколко дни феннито щеше да продължи пътя си на запад. Дори и яхнал Уайзънт, който изненадващо бяха открили в добро състояние, пътуването щеше да му отнеме много седмици. Пътят на Модал до далечния изток на Фалта щеше да е дори още по-дълъг.
Друга група щеше да напусне Инструър през руините на Струърската порта, за да се възползва от кануто на асламанците. Уизаго и Туа (последният приел участието на народа си) щяха да бъдат оставени в Брунхавен, а Геинор и синът му, чиято задача беше може би най-сложната от всички, щяха да продължат към Бюрей. Островитяните щяха да се завърнат в плаващия си дом. И други, предимно лозиани, също щяха да напуснат града през разрушената порта, за да поемат на юг и изток в дирене на подкрепления.
За три славни дни Компанията бе стояла в пълен състав, без Стела, осъзна Кърр. Сега щяха да се пръснат из цяла Фалта, за да се съберат отново — ако изобщо това станеше — единствено когато се изправеха срещу врага.
Деорк нетърпеливо крачеше по шумния коридор, отвеждащ към Желязната врата. Ръцете на десетина молители се протегнаха към него, докато ги подминаваше. Разгневен, той ги блъсна с остатъка от силата, която още пламтеше в него. Масивната врата бавно се издигаше, очаквайки появата му. Прекалено бавно. С властен жест той я тласна нагоре. Председателят влетя в залата сред рушащ се механизъм — спомен от по-ранна и по-велика епоха, неизбежно осъден да погине в настоящата.
Съветниците го чакаха, начело с Аркосите на Хаурн и Деруйс, които бяха съзрели провала му и сега се канеха да задават въпроси. Но Деорк не беше в настроение за подобни неща. Озъбено разпери ръце, лишавайки ги от дар слово. Нужно бе само да присвие показалец, за да изникне гълголещия Фуроман. Секретарят се гърчеше като удушаван.
— Приготви синия огън — нареди Деорк. Фуроман се опита да изпълни заповедта, макар невидимите пръсти около гърлото му да приготвяха син цвят върху лицето му. Той съумя да постави купа върху масата, но рухна, преди да е налял маслото.
— Ти — просъска Деорк, сочейки към Аркоса на Фавония. — Довърши подготовката.
Аркосът никога не го беше правил, макар да бе наблюдавал с прикрита отврата как новият председател прибягва до фокусничества в опита си да сплаши останалите, като призовава глас от пламъците. Това беше работа за прислужник, само че фавонианецът не беше толкова глупав, че да се противопоставя на пряко нареждане.
С треперещи ръце той повдигна каната с масло, която беше паднала на пода и бавно капеше мазна течност по мрамора. Веднага щом започна да налива, някаква страховита мощ започна да изтегля силата му. Струваше му се, че излива в съда самата си душа. Не можеше да изкрещи, не можеше да помръдне, не можеше да прекрати наливането. Можеше единствено да умре.
На останалите им се струваше, че Аркосът на Фавония бавно се разгражда пред очите им — първо плътта, после и костите. Съветниците извикаха в един глас.
— Какво правиш?
— Нужна е кръв за огъня — отвърна брудуонецът. — Някой друг желае ли да бъде доброволец?
— Но ние сме твои съюзници! — изпищя Аркосът на Вертензия. — Ние сме на твоя страна!
— Вие сте без значение — отвърна Деорк. — Вие сте слама, сред която ще посея огън. Сега мълчете, освен ако не искате да изгорите преждевременно.
Той се обърна към огъня, забравяйки полезните идиоти. Съзнание, гладно като самия пламък, се протегна към него.