Приливи на Мрака [bg] [ЛП]

Другите елфи се обърнаха и извикаха от изненада, присягайки се към оръжията си. Но другарите на Зул’джин вече ги връхлитаха с насочени секири, ками и боздугани. Елфите се въртяха и избягваха ударите им, опитвайки се да се отдръпнат на достатъчно разстояние, за да извадят мечовете и лъковете си, но троловете не им даваха такъв шанс. Елфите бяха бързи, но троловете бяха по-високи и по-силни и притиснаха рейнджърите, преди да успеят да им се измъкнат.

Един все пак успя да се освободи. Той направи две крачки и се обърна, скривайки се зад едно дърво. Зул’джин очакваше да посегне към лъка си, но вместо това ръцете на елфа се спуснаха към рога, който висеше на кръста му. Рейнджърът го вдигна към устните си и го наду силно… но беше прекъснат от един трол, който го прониза в корема. Сигналът премина в тихо хриптене, рейнджърът се строполи на земята, а кръв рукна както от устата, така и от раната му.

Всичко свърши. Зул’джин се наведе и отряза ухото на първия елф, когото беше повалил, и го прибра в торбичката на кръста си. По-късно щеше да го изсуши и да го добави към другите на гердана си, за да покаже постижението си. Но сега имаха други задачи.

— Елате — каза той на хората си, които се смееха и забавляваха да режат уши, коса и други части от труповете на елфите.

Неколцина си присвоиха дългите им мечове. Те бяха красиви, но не достатъчно стабилни за мощния замах на троловете.

— Ще идва още елфи — предупреди ги Зул’джин. — Връщате се по дърветата. Ще ги накараме да ни гонят.

Той се усмихна и събратята му отвърнаха със свирепи изражения.

— После ги убием всичките!

Горските тролове бързо скочиха, захващайки най-долните клони с дългопръстите си ръце, и се изтеглиха нагоре в прикритието на листата. Загърбили труповете и локвите кръв, те се заизкачваха все по-нависоко, душеха въздуха и се оглеждаха за наближаващи елфи. Зул’джин не се притесняваше. Той знаеше, че скоро ще дойдат още. И този път щяха да са подготвени. Беше минало много време, откакто бе проливал елфска кръв, а краткият сблъсък поднови жаждата му за още. Събратята му се чувстваха по същия начин, мнозина тракаха със зъби и нервно свиваха пръсти в очакване за следващата битка с бледоликите елфи.

Скоро, мислеше си Зул’джин. Много скоро щяха да получат възможност да убиват елфи колкото си искат. Гората щеше да почервенее от кръв и елфите щяха да се простят с империята си, както троловете усетиха загубата на своята преди толкова много време. И той, Зул’джин, щеше да има заслуга за това. Той щеше да вдигне високо главата на елфския крал, за да види заколението на хората си, точно преди да я погълне наведнъж.