Приливи на Мрака [bg] [ЛП]
- Автор: Розенберг Аарон
- Серия: World of Warcraft(bg) #3
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Катина Цонева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Приливи на Мрака [bg] [ЛП]». Краткое содержание книги:
Туралиън се изненада, когато Лотар не го избра за свой лейтенант. Но вероятно бе предусетил, че набожността на по-възрастния паладин може да му попречи да контактува с по-малко духовните войници. Туралиън остана шокиран и поласкан, когато бе удостоен с такъв ранг, и продължаваше да се чуди с какво толкова го е заслужил. Ако изобщо го бе заслужил.
Лотар явно мислеше така. А Първия рицар на Стормуинд притежаваше достатъчно опит и мъдрост, за да изгради подобно мнение. Той беше изключителен воин и невероятен водач, беше човек, когото хората следваха с охота, човек, който получаваше уважение и подчинение от всеки, когото срещнеше. Войниците на Алианса вече бяха започнали да го наричат „Лъва на Азерот“47, заради образа на лъв, който проблясваше върху щита му в битката с орките при Хилсбрад. Туралиън се чудеше дали притежава дори частица от неговото присъствие. Чудеше се и дали притежава частица от набожността на Утър… и от вярата му и силата, която му даваше тя.
Туралиън, разбира се, вярваше в Свещената Светлина. Вярваше в нея още от дете, а службата му в духовенството го доближи още повече до славната й същност. Но никога не я беше усещал директно, не и в пълна сила, а само под формата на кратки проблясъци или като поток върху някой друг. А след като видя Ордата и се сблъска с орките лице в лице, той усети, че вярата му е отслабнала повече от всякога.
Все пак Свещената Светлина присъстваше у всяко живо същество, във всяко сърце и душа. Тя беше навсякъде, беше енергията, която свързва всички съзнателни същества в едно цяло. Но Ордата беше ужасна, чудовищна. Оките вършеха неща, които никое разумно същество не бе способно да извърши… ужасяващи неща. Те наистина не можеха да бъдат спасени. И можеха ли тези същества да бъдат част от Светлината? Как можеше това брилянтно сияние, Светлината, да съществува в такъв пълен мрак? И, ако наистина можеше, какво говореше това за силата й? Че чистотата й може да бъде подчинена по такъв начин? Но, ако не можеше, ако Ордата не беше част от Светлината, значи тя не е универсална, както беше учил Туралиън. И какво говореше това за присъствието и силата й? И за връзката между всички същества?
Той не знаеше. И това беше проблемът. Вярата му беше сериозно разклатена. Той се бе опитал да се моли след сблъсъка с Ордата, но произнасяше само празни думи, които не идваха от сърцето му. А без пълното му отдаване, думите не значеха нищо, не постигаха нищо. Туралиън знаеше, че останалите паладини можеха да дават благословията си на войниците, можеха дори да лекуват рани с едно докосване. Но той не можеше. Не беше сигурен дали някога е притежавал подобни умения, но определено не разполагаше с тях сега. И се чудеше дали някога ще ги придобие.
— Отново се умълча — Кадгар се наведе по-близо и го смушка с ръка. — Не се замисляй толкова, да не паднеш от седлото!
Тонът му беше приятелски и леко загрижен и Туралиън се принуди да се усмихне на шегата му.
— Добре съм — увери той привидно стария магьосник. — Просто обмислях следващия ни ход.
— Какво имаш предвид? — Кадгар се обърна назад към маршируващите след тях войски. — Справяш се добре. Продължавай да водиш хората, не губи излишно време и се моли да настигнем Ордата, преди да успее да нанесе прекалено много щети.
— Знам — Туралиън се намръщи. — Просто ми се искаше да намерим начин да ги изпреварим и да стигнем до Куел’Талас преди тях. Може би Алериа е права… може би трябваше да я пусна да тръгне напред. Но, ако я хванат, ако нещо се случи с нея… — гласът му заглъхна и той погледна към Кадгар, който открито му се хилеше насреща. — Какво?
— О, нищо — отвърна засмяно другарят му. — Но, ако си толкова загрижен за всеки един войник, по-добре да се отказваме още сега, защото май не би посмял да изпратиш някого на война от страх да не се нарани.
Туралиън замахна силно към магьосника, но той се наведе и избегна удара, без да спира да се смее. После продължиха напред, следвани от армията си.
— Почти стигнахме — обърна се Туралиън към Алериа, която обикаляше около коня му, сякаш той стоеше на едно място.
— Знам! — сопна се тя, без дори да вдига поглед към него. — Това е моят дом, помниш ли? Познавам околността по-добре от теб!
47
„Лъва на Азерот“ — Lion of Azeroth (англ.). — Б.пр.