Тайната на забранената книга [bg]

Аз бях сигурна в едно. Той щеше да е ми е ужасно ядосан, когато ме видеше отново, защото последното, което ми каза, с типично властния си маниер, преди да се строполя изтощена в леглото рано сутринта, беше: „Имам да върша някои неща утре, госпожице Лейн. Ти ще останеш в книжарницата, докато се върна. Фиона ще ти осигури всичко, от което може да се нуждаеш“.

Пренебрегнах заповедите му скоро и след като се събудих, което се случи някъде около два и половина следобед, се изплъзнах през задния вход на уличката зад магазина. Не, не бях глупава и нямах предсмъртно желание. Но имах мисия и не можех да си позволя да оставя страхът да ме обземе. В противен случай беше по-добре да си резервирам първото свободно място за следващия полет към Джорджия, да подвия опашка и да изтичам у дома на сигурно място при мама и тате.

Да, знаех, че Многоустото нещо беше някъде там и търсеше по-русата, пухкава версия на мен. Да, нямах съмнение, че докато някъде Малусѐ проспиваше дневните часове, затъкнат в крещящ ковчег в стил романтичен готик, покрит с натруфена окървавена дантела, неговите хора вече тършуваха из Дъблин за крадливата госпожица Дъга.

Но никой нямаше да търси тази мен.

Бях опънала тъмната си коса назад в къса конска опашка и я бях натъпкала под бейзболна шапка, спусната ниско. Носех любимите си избелели дънки, размъкната и износена тениска, която бях отмъкнала от тате, преди да замина и която някога, преди няколкостотин пранета беше черна, както и протрити кецове. Нямах нито един аксесоар и използвах кафява хартиена пазарска торба вместо чанта. Не бях сложила никакъв грим — нищичко, нито дори червило, въпреки че устата ми се чувстваше много странно без него. Пристрастена съм към овлажнители. Мисля, че е от живота ми в жегата на Юга. Дори най-добрата кожа има нужда от допълнителна грижа по онези ширини. Но короната в маскировката ми беше наистина отвратителен чифт диоптрични очила, който бях взела от аптеката на път за насам, които сега бях провесила на врата на провисналата тениска.