В черно като полунощ [bg]

Няма да покажа страх, помисли си Тифани.

— Радвам се да го чуя — каза на глас госпожица Смит.

Тифани скочи яростно от стола си.

— Изобщо не смей да си го позволяваш, госпожице Смит!

— Сигурна съм, че имаше още една курабийка — измърмори госпожица Смит, след което добави: — Само така, госпожице Тифани Сболки!

— Аз победих роище, ако искаш да знаеш! Мога да се опазя.

— А семейството ти? И всичките ти познати? От нещо, което дори няма да знаят, че им се случва? Ти не разбираш. Лукавеца не е човек, макар и да е бил такъв, не е даже и призрак. Той е възглед. За съжаление такъв, чието време е дошло.

— Е, поне знам кога е наблизо — умислено каза Тифани. — Вони ужасно. По-зле и от фигълите.

Госпожица Смит кимна.

— Да, това идва от съзнанието. Това е миризмата на покварата — поквара на мислите и на действията. Умът ти го долавя и не знае как да го определи, затова го причислява към „воня“. Всички с магически заложби го усещат. Когато се натъкнат на него обаче, хората се променят, донякъде заприличват на него. Затова където и да отиде, стават беди.

Тифани знаеше точно какви беди има предвид, макар че спомените ѝ се върнаха във времето отпреди Лукавеца да се беше събудил.

Пред мисления ѝ взор се разпиляха обгорелите листчета, подхвърляни напред-назад от късноесенния вятър, който виеше отчаяно в мисления ѝ слух. А най-лошото от всичко, о, боже, най-лошото от всичко бе, че мисленото ѝ обоняние долавяше острата парлива миризма на стара, прогоряла хартия. В спомените ѝ късчета пепел пърхаха в безжалостния вятър като осакатени нощни пеперуди, които все така безнадеждно се опитват да летят.

А по тях имаше звезди.

Хората бяха последвали злокобното думкане и грубо бяха извлекли болната стара жена, чието единствено престъпление, доколкото знаеше Тифани, бе, че нямаше зъби и миришеше на урина. Хвърляха камъни, трошиха прозорци, убиха котката. И всичко това беше сторено от добри хора, свестни хора, които познаваше и срещаше всеки ден. Тъкмо те бяха сторили всичките тези неща, за които все още никога не говореха. Онзи ден някак изчезна от календара. И също в онзи ден, с джоб, пълен с овъглени звезди, без да знае какво прави, но решена да го направи, тя стана вещица.

— Каза, че някои са го побеждавали? — обърна се тя към госпожица Смит. — Как са успели?

— Беше останала една курабийка в торбичката с името на пекаря, сигурна съм! Да не си седнала върху нея, а? — Госпожица Смит се прокашля и отговори: — Като са били много силни, като са разбирали какво значи да притежават тази сила и като са използвали всяка възможност, всеки трик и всички свои умения и предполагам, като са разгадавали замислите на Лукавеца, преди той да разбере техните. Дълго време се мъчих да науча повече за него — додаде тя — и това, което със сигурност мога да ти кажа, е, че начинът да убиеш Лукавеца е с лукавство. Трябва да бъдеш по-лукава от него.