В черно като полунощ [bg]

— Млада госпожице, ако крадец проникне в някой дом и го обере, а после се върне и остави всичко на мястото му, това не значи, че не е извършено престъпление, ясно ли е? А ако сграда, която е била направо порутена заедно с всичко в нея, на следващата сутрин блесне нова-новеничка, макар и с лице в грешната посока, това също не променя факта, че е извършено престъпление, поради което замесените в него са престъпници. Само дето представа си нямам как именно да нарека това и честно казано, предпочитам цялата тая проклета история да ми се махне от главата.

Тифани примига. Не беше чула последното изречение. Не беше го чула, но го запомни. Сигурно е било недомлъвка! Тя погледна госпожа Пруст, която ѝ кимна доволно, и в главата на Тифани се появи една малка недомлъвчица, която каза: „да“. На глас госпожа Пруст отвърна:

— Командире, струва ми се, че нищо лошо не е станало, доколкото мога да преценя. Като гледам, господин Уилкин върти страхотна търговия в „Кралският гръб“ и сигурно няма да се радва чак толкова на връщането на „Кралската глава“.

— Точно така! — закима съдържателят, докато пъхаше с шепи парите в торба.

Командир Ваймс се намръщи и Тифани долови думите на върха на езика му, които той премълча: „Докато съм тук, кралска глава няма да има!“

Госпожа Пруст отново се намеси.

— А как ви се струва името „Кралският врат“? — предложи тя. — Особено като се видя, че има пърхут, мазна коса и голям набрал цирей?

Лицето на командира остана каменно, както винаги, но Тифани с удоволствие улови ехото от преглътнатото, но ликуващо „Да!“. В този момент госпожа Пруст, която не се свенеше да използва всякакви налични средства в името на победата, се намеси отново с:

— Та това е Анкх-Морпорк, господин Ваймс. През лятото реката се подпалва и чат-пат валят риби и гарнитура, така че на общия фон, като се замисли човек, какво толкова странно има кръчма да се завърти около оста си? Много от клиентите правят същото! Как е малкото ви момченце между другото?

Това невинно запитване изглежда смути командира.

— О! Той… о, аз… той е добре. О, да, добре е. Бяхте права. Трябваше му само малко газирано и наистина юнашко оригване. Може ли да поговорим насаме, госпожо Пруст? — Погледът, който хвърли на Тифани, говореше съвсем ясно, че „насаме“ не включва и нея, така че тя внимателно си проправи път през навалицата от весели, а понякога и твърде весели хора, чакащи за снимка пред „Кралският врат“. Застанала встрани, тя се остави да се слее с фона и заслуша как Сите О’Бери строява отряда си, който поради липса на нещо по-интересно за вършене го слушаше.

— И тъй — пенеше се той, — на кой от вазе, смарангесници, му е щукнало да рисува истински врат на оная табела? Знам я, дека не турят таквиз неща по портретите.

— Ульо беше — избоботи Големио Ян. — Разпраяше, що ората щели да си мислат, дека открай време си е било така. Ама он си е улав, знайш.

— Понякога не е зле да си улав — намеси се Тифани, озърна се… и ето го там, човека без очи, върви през тълпата, върви през тълпата, сякаш хората бяха призраци, но явно усещаха преминаването му по някакъв начин — един посегна към лицето си сякаш да прогони муха, друг се плесна по ухото… и всички изведнъж се промениха. Обърнаха към Тифани присвити очи и докато призрачният мъж напредваше към нея, цялата тълпа се превърна в един свиреп взор. Денят посивя от вонята, която се стелеше след него. Беше като дъното на блато, където разни твари са умирали и гнили с векове.