![В черно като полунощ [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/3/2/v-cherno-kato-polunoshch-bg-download.jpg)
В черно като полунощ [bg]
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #38
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Вузев“
- ISBN: 978-954-422-102-7
- Переводчик: Катя Анчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «В черно като полунощ [bg]». Краткое содержание книги:
Тифани отчаяно се огледа. Преобразяването на „Кралската глава“ беше изпълнило улицата с любопитство и жажда. Хората се опитваха да се разотидат да си вършат работата, но биваха притиснати от тълпата пред тях и тълпата зад тях и, разбира се, от онези с подноси и малки двуколки, които плъпваха из града и се опитваха да продадат нещо на всеки, поспрял се за над две секунди. Тя усещаше заплахата във въздуха. Всъщност беше повече от заплаха — беше омраза, растяща като гъба след дъжд. Мъжът в черно се приближаваше все повече. Тя се уплаши. Разбира се, фигълите бяха с нея, но те някак успяваха да измъкнат човек от беда, като все го вкарваха в друга.
Земята под краката ѝ внезапно се разтресе и пропадна със стържещ метален звук. На около 2 метра дълбочина. Докато стоеше замаяна в тъмнината, някой мина край нея с енергично „Извинете“. Разнесоха се още от необяснимите метални звуци и кръглият отвор над нея изчезна в мрак.
— Голям късмет извади — обади се вежлив глас. — Но толкова ще е за днес, опасявам се. Моля те, опитай се да не изпадаш в паника, докато не запаля миньорския фенер. После, ако решиш, може да се паникьосваш на воля. Но сега стой близо до мен, а като кажа: „Тичай, без да поемаш дъх“, го направи, за да запазиш разсъдъка, гърлото и вероятно живота си. Не ме интересува дали разбираш или не — просто го направи, защото може да нямаме много време.
Лумна клечка кибрит. Последва тихо пращене и пред лицето на Тифани грейна синьозелена светлина.
— Малко блатен газ — съобщи невидимият осведомител. — Нищо сериозно, няма страшно засега, но стой до мен, важно е!
Синьозелената светлина се стрелна напред и Тифани затича след нея, което си беше голямо постижение, защото се оказа, че стъпва върху нещо като чакъл. На места той се сменяше с кал, а на други — с някакъв вид течност, но сигурно не онзи вид, за който ви се ще да знаете. Тук-там в далечината просветваха миниатюрни отблясъци от други мистериозни светлини, като блуждаещи пламъчета, каквито понякога се появяват над блатата.
— Не изоставай! — подвикваше гласът пред нея. Скоро Тифани изгуби всякакво чувство за ориентация, а всъщност и за време.
В един момент се разнесе изщракване и на фона на нещо, което изглеждаше като най-обикновена врата, се очерта силует. Само дето вратата се оказа арка и се стесняваше към върха.
— Моля, бъди така добра да избършеш грижливо краката си на изтривалката. Тук долу е важно да се вземат предпазни мерки.
Зад гърба на сенчестата фигура светнаха свещи. Тифани различи тежка, груба наметка, големи обувки и стоманен шлем на главата на… жена. Докато Тифани стоеше и я зяпаше, жената внимателно го свали и разтръска коса, хваната на конска опашка. Това навеждаше на мисълта, че е млада, но косата ѝ беше бяла, което пък навеждаше на мисълта, че е стара. Тифани си помисли, че сигурно е от онези хора, които се спират на някакъв външен вид веднъж за цял живот и си остават така, докато не умрат. При все това имаше бръчки и преумореното излъчване на човек, който се опитва да мисли за много неща едновременно. Съдейки по израза на лицето ѝ, явно се опитваше да мисли за всичко. В помещението имаше масичка, чайник, чаши и куп курабийки.
— Моля, заповядай — каза жената. — Добре дошла. Но къде са ми обноските? Аз съм госпожица… Смит, засега. Предполагам, че госпожа Пруст ти е споменала за мен? А това тук са владенията на движимата недвижимост, вероятно най-нестабилното място на света. Би ли искала чаша чай?
Нещата по принцип изглеждат по-добре, когато светът поспре шеметния си вихър и пред теб стои чаша топъл чай, макар и върху стар кашон.
— Съжалявам, не е палат — извини се госпожица Смит. — Никога не оставам тук за повече от ден-два, но трябва да съм близо до университета и да разполагам с абсолютно уединение. Видиш ли, това тук беше малко крайуниверситетско селище, но магьосниците имаха навика да си хвърлят боклуците през оградата. След време разните дреболии от всякакви магически отпадъци започнаха да си взаимодействат по начин, който бих нарекла единствено непредвидим. Та така, като се появиха говорещи плъхове и веждите на хората взеха да растат до два метра, а обувките да се разхождат самички, всички от околността избягаха. Обувките им също. И понеже вече няма кой да се оплаква, университетът просто продължава да си хвърля боклука зад оградата. В това отношение магьосниците са като котките с тяхната тоалетна — обърнеш ли ѝ гръб, значи вече не съществува. Разбира се, след време сметището стана ничие и кой ли не идваше да хвърля в него какво ли не и офейкваше много бързо, често преследван от обувки, но невинаги с успех. Искаш ли курабийка? Не се тревожи, купих от утрешните от доста надежден пекар, така че знам, че са пресни, пък и още преди година успях да пообуздая околната магия. Не беше особено трудно. Магията е до голяма степен въпрос на равновесие, но ти, разбира се, знаеш това. Както и да е, резултатът е, че над това място има такава магическа мъгла, че се съмнявам и бог да успее да надзърне през нея. — Госпожица Смит изискано отхапа половин курабийка и сложи остатъка на чинийката си. Наведе се към Тифани: — Как е усещането, госпожице Тифани Сболки, да целунеш зимата?