Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Тишината на юнската нощ, безмълвието на лятната гора изведнъж беше нарушено. От някъде невероятно далеч се дочу чисто и тънко звънтене, като че десетки малки сребърни чукчета удряха по звънтящи наковални, и сред този звън до вътрешния слух на Фолко долетяха думите:

„Да! С радост ще пия от твоята кръв, защото висока е твоята съдба и удивителен жребий ти се е паднал. Никой от онези, които са ме носили, не ми е предлагал кръвта си в знак на дружба, и макар че не мога да ти служа така, както на създателя си, ти ще стоиш само на едно стъпало по-ниско от него. Кълна ти се, че няма да се изплъзна от дланта ти и ще намеря пролука във всяка броня. Ще ти помогна да преминеш невидими прегради, защото големи сили е вложил в мен моят създател. Дай ми да пия!"

Фолко бавно запретна левия си ръкав, дясната му ръка, стискайки камата, надвисна над смътно белеещата се в тъмнината плът. Обвзе го страх пред болката, макар че му се бе налагало да търпи по време на странстванията много повече. Само с огромно усилие на волята той се насили да прокара студеното и остро лезвие малко по-високо от китката. И внезапно толкова се уплаши от звука на разрязваната кожа, че даже не почувства болка. Топлите тъмно-алени струйки потекоха по китката, скритото в острието заговори отново и хобитът чу:

„Да! Отдавна не съм пила кръв и сега съм доволна. Ала не бързай да прекъсваш този благословен поток. Защото с всяка капка от твоята кръв расте силата ми, и колкото по-дълго търпиш, толкова по- страшна и неотразима ще бъда в твоите ръце!"

И Фолко търпеше, без да забелязва подгизващо- то от собствената му кръв наметало. Лека-полека да му се завие свят, страхът с ледени нокти се впи в сърцето му — ами ако не издържи...

Но той издържа. Острието като от само себе скочи в ножницата, дясната ръка, държейки неизвестно откъде взело се парче плат, затисна раната, а камата се обърна към хобита за трети път:

-Достатъчно! Защото иначе ще отслабнеш прекалено много. Наистина дружба искаш да ми предложиш, защото не се промъкна в помислите ти дори и следа от мисъл, че искам да те умъртвя, вземайки твоята Жизнена влага. И ще ти служа, както не съм служила на никой, освен на великия Отрина Зи да не познае несполука ръката ти, стискаща дръжката ми!"

На сутринта Фолко много изплаши всички. Събудилият се пръв Келаст в ужас скочи на крака, забелязвайки лежащия в несвяст хобит, покрит с окървавено наметало. Джуджетата се хванаха за оръжието, но не забелязаха дори и следи от въображаемите врагове. А когато Фолко дойде на себе си и заяви на изплашените си приятели, че просто е бил невнимателен и се е порязал, негодуванието им нямаше граници. Хобитът бе наречен с всякакви „нежни" думи, най-скромната от които беше „тъпак".