Изтръгнати от корен [bg]

Змеят измагьоса тясна дървена поставка и сложи Призоваването върху нея. После ме погледна и със скован, официален глас ме попита:

— Готова ли си?

Беше облечен в изискани одежди от коприна, кожа и кадифе на безброй пластове и носеше ръкавици, сякаш се беше бронирал срещу всичко, което би могло да се случи, ако нещата протекат както последния път, когато правихме заклинание заедно. Струваше ми се, че е било преди цял век и далеч като луната. Аз бях с размъкната домашна рокля, а косата ми беше вързана небрежно, колкото да не ми влиза в очите. Отворих корицата и зачетох на глас.

Заклинанието ме завладя почти мигновено, а аз вече знаех достатъчно за магията, за да усетя как изпива силата ми. Призоваването обаче не държеше да къса парчета от мен: опитах се да го подхраня със стабилен, премерен поток от магия, както правех обикновено, и то ми позволи. Думите вече не изглеждаха толкова непроницаеми. Все още не можех да следя сюжета и да си спомня изреченията, идещи едно след друго, но започвах да чувствам, че това не е и нужно. Ако ги бях запомнила, все някаква част от думите щяха да излязат погрешно: като да чуеш отново любима приказка от детството си и да се разочароваш или поне да ти се стори различна от това, което помниш. Тъкмо така Призоваването ставаше съвършено — като живееше в онова златно място на смътния, обичан спомен. Оставих го да тече през мен, а когато стигнах до края на страницата, спрях и позволих на Змея да продължи: след като не успя да ме разубеди да опитваме, мрачно бе настоял поне да чете две към едно спрямо мен.

С неговия глас думите звучаха малко по-различно, отколкото с моя — по-отривисто, с не така непрекъснат ритъм, което в началото ми изглеждаше неправилно. Доколкото забелязвах обаче, магията продължаваше да се гради и в края на втората страница четенето му вече ми харесваше — сякаш слушах различна версия на любима приказка от талантлив разказвач, който успява да надвие инстинктивното ми раздразнение от промените. Но когато отново дойде моят ред, беше ми трудно да уловя нишката и изискваше по-голямо усилие, отколкото за първата страница. Опитвахме се да разказваме историята заедно, но я дърпахме в различни посоки. Докато четях, с тревога осъзнах, че фактът, че той е мой учител, няма да бъде достатъчен: трите вещици, които бе видял да правят заклинанието, са си приличали повече по магия и стил, отколкото ние с него.

Продължих да чета и някак си успях да стигна до края на страницата. Историята пак течеше гладко за мен, но само защото отново бе станала моята история, а когато Змеят я подхвана, сътресението бе още по-голямо. Преглътнах, въпреки че устата ми беше пресъхнала, и вдигнах очи от книгата: Каша ме гледаше от стената, към която бе прикована, и се усмихваше с отвратителна светлина на лицето, с наслада. И тя виждаше, че не се получава достатъчно добре, че не можем да завършим магията. Погледнах Змея, който четеше мрачно, съзнателно концентриран върху страницата, със сурово сключени вежди. Беше ме предупредил, че ако сметне, че няма да успеем, ще прекрати магията, преди да сме стигнали твърде дълбоко; щеше да опита да развали заклинанието колкото може по-безопасно и да овладее последиците. Склони да пробваме, едва след като го уверих, че ще приема преценката му, ще спра да чета и ако трябва, ще се отстраня и няма да му преча.