Обречена на ранен гроб [bg]

Също като Боунс и Менчерес, Влад също можеше да чете мисли.

— Както и двете, така и нито едно от тях — отговори той, тъмнокестенявата му коса се полюшваше с крачките му. — Грегор е в лошо положение. Има нужда да си върне гулите.

— Ъ? — на глас този път.

Влад ми се усмихна язвително.

— Подтикнала си Боунс към рядко състояние. Беше умно да не го викаш тук. Щеше напълно да си изгуби ума, ако беше видял Грегор легнал гол върху теб. Боунс вече страда от отражението на това, което е направил.

— Каза ми по телефона, че Боунс е добре, че си говорил със Спейд и че са живи! — избухнах.

Влад ме въведе в малък самолет, който ни чакаше, а мъжете му се качиха след нас. Задвижихме се по поле, покрито е трева, преди да излетим. Грегор също бе избрал отдалечено място.

— Това, което разбрах, след като говорих със Спейд беше, че Боунс те е заключил в стая по време на атаката? — попита той, после продължи след кимането ми. — И в някакъв момент Грегор ти се е обадил и ти е предложил да спре нападението, ако отидеш при него?

Още едно кимване.

— Кат, било е клопка. Не са били повече от хората на Боунс, а защо не знаеш това, нямам никаква идея. Боунс е имал повече от сто от най-гадните неживи наемници скрити под онази къща, които само чакали силите на Грегор да станат арогантни и да ги нападнат. По времето, по което си стигнала до Грегор, Боунс вече бил спечелил битката.

Умът ми се вцепени. Това ли е целия екип? Или има още скрити из гората?, бях попитала. И отговора на майка ми, веднага прекъснат — О, има още…

— Мамка му — прошепнах.

Нито един от двама ни не каза нищо в продължение на минута, после Влад извади телефона си.

— При мен е — съобщи. — Добре е и сме във въздуха.

— Боунс ли е? — Стомахът ми нервно се сви. Щеше да ми е толкова ядосан.

— Спейд е — отговори Влад, като покри слушалката е ръка. После — Да… знам… не, имаме гориво… Иска да говори е Боунс… ъ, хм, почти. Ще сме там след три часа.

Той затвори и премигна.

— Той не е там?

Влад затвори телефона си и го прибра обратно в палтото си. Погледът, който ми хвърли беше пълен е ирония.

— Спейд не мислеше, че ще е добра идея да говориш с него. Най-вероятно ще прекара следващите три часа в опит да успокои Боунс.

— Знам, че е много ядосан, но изглеждаше сякаш всички щяха да умрат. Какво трябваше да направя?

— И двамата направихте избора си — отбеляза Влад, — Каквито и да са последствията, вече е сторено. Наистина Боунс ме изненада с цялото това усилие. Не мислех, че е толкова умен, но показа потенциала си през последните няколко години.

— Как? — чувствах се зле, когато си мислех за неизбежния сблъсък.

— Преди всичко, да използва наемници — Влад се усмихна дяволито. — Много предприемчиво, но предполагам, че познава повечето от тях от дните му на наемен убиец. Ако беше заобиколил мястото със сто от най-силните членове на линията си, Грегор щеше да чуе за това и да надуши капана. Но платени убийци, отговорни пред никой? Кой ще забележи ако стотина от тях изчезнат?