Крал на пепелища [bg]

Последва силен пукот и ръката ѝ се разтресе от удара. Марийд се свлече по очи, потръпна и застина.

Хава обиколи предпазливо, за да не би да се преструва, но щом видя лицето му, разбра, че наистина е мъртъв. Очите му бяха изцъклени и неподвижни.

Тя постоя за миг задъхана, а след това се разтрепери. Въпреки годините бойно обучение това беше първият ѝ реален двубой на живот и смърт и реалността на това я порази.

Просто стоеше, вторачена в мъртвия мъж, и ѝ се искаше и да се разсмее, и да се разплаче. Накрая ѝ призля и тя се наведе и повърна. Изплю лигите, обърна се и тръгна надолу по склона и през ливадата.

Когато стигна до вече разтоварения фургон, коларят я зяпна втрещено.

— Ама ти си ранена!

Тя погледна дясната си ръка и осъзна, че ръкавът на ризата ѝ е потъмнял от кръв; камъкът, който все още държеше, също.

— Май да — каза Хава.

Краката ѝ внезапно се подкосиха.

— Трябва да седна…

Беше на ръба да загуби съзнание. Нечии силни ръце я хванаха и я вдигнаха. Двама мъже почти я внесоха вътре.

Сложиха я да седне до една маса в кухнята. Остра болка в дясната ѝ ръка я накара да вдигне глава и тя осъзна, че една от инструкторките шие раната ѝ. Зад нея стоеше госпожа Мълри.

— Какво стана?

— Един мъж горе на хълма шпионираше училището. Нападна ме и аз го убих.

Мълри кимна на двамата мъже да отидат и да огледат и Хава чак сега разбра защо в училището няма охрана. Всички тук бяха обучени сикари. Незнайно защо това никога не ѝ беше хрумвало преди, но сега изглеждаше очевидно.

Някой ѝ подаде глинена чаша, пълна със сок.

— Пий. Изгубила си кръв.

Беше шира, хем сладка, хем резлива.

Ширата ѝ помогна да се поободри и Хава стисна зъби, докато учителката, която шиеше ръката ѝ, приключи.

— Щипе — каза жената и поля шева с течност, която наистина щипеше жестоко. — Но пък няма да забере — добави, докато превързваше ръката на Хава. — Раната е дълга, но не дълбока. Ще мине. И да сърби, не я чеши. Остави я да заздравее и сменяй превръзката на всеки три дни.

После излезе и остави Хава насаме с госпожа Мълри, която каза:

— Сега ми разкажи какво се случи.

Вече не толкова замаяна, Хава описа цялото събитие колкото можеше по-подробно. Когато свърши, един от двамата помощници се беше върнал с голямата платнена чанта.

— Намерихме тялото. И ножа също. И това.

И подаде на госпожа Мълри черна лакирана значка с метална игла.

Мълри се ококори и Хава разбра, че значката е важна. После госпожа Мълри посочи да изсипят съдържанието на чантата на масата.

Изпадаха няколко листа с въглени за рисуване и гума.

— Той каза, че рисувал облаци или… нещо такова — каза Хава. — Но тези, по-малките, са рисунки на лица.