Крал на пепелища [bg]

Урокът приключи и учениците, повечето момичета, започнаха да стават и да излизат, но преди Хава да стигне до вратата, госпожа Мълри ѝ махна да дойде при нея.

Щом двете останаха сами, Мълри каза:

— Трябва да поговорим.

Даде знак на Хава да я последва и я поведе по дълъг коридор с по шест врати от всяка страна. Хава знаеше, че зад всяка от тези врати има стая, в която ученици и инструктор упражняват много от нещата, преподавани в лекциите.

Щом влязоха в стаите на Мълри, Хава спря мълчаливо до вратата, но учителката ѝ посочи да седне на възглавничка до една малка масичка. В ъгъла имаше рогозка за спане, възглавници, друга малка маса и гардероб до стената — личното пространство на учителката.

Хава седна. Мълри я гледа няколко безкрайни мига, след което каза:

— Не си много добра в това, нали?

Хава въздъхна.

— Да, госпожо.

— Някои жени не притежават никакво умение да са ноконочи, макар че повечето могат да опитват с преструвки. Но ти…? Озадачена съм. Защо те пратиха тук?

Хава беше изненадана от въпроса и помълча, преди да отвърне.

— Не зная, госпожо. Майстор Фасария ми каза да дойда, тъй че дойдох.

Мълри кимна бавно.

— Какви са твоите хора, семейството ти?

— Селяни — каза Хава без колебание. — Баща ми и двамата ми братя…

— Не си ли най-голямата?

— Аз съм най-голямото момиче — отговори Хава.

— Значи Фасария избра теб, но не братята ти?

Лекото свиване на рамене на Хава издаде, че не е смятала това за нещо забележително.

— Той дойде един ден вкъщи и ни погледа.

— Погледал ви е? — Госпожа Мълри вече изглеждаше заинтригувана. — Продължи.

— Не мисля, че баща ми очакваше посещението му. Бях малка, така че нямах представа, че е важен човек. Той ми поговори и ми даде сладкиш. Поговори и с братята ми.

— За какво говореше?

— Не помня, госпожо. Малка бях.

Мълри кимна.

— Защо е избрал теб, чудя се?

Хава кривна глава, сякаш обмисляше въпроса. После каза:

— Аз бях най-бързото момиче в селото ни. Най-добрият боец също така. И може би защото на баща ми братята ми му трябваха да работят.

Мълри присви очи.

— Най-добрият боец?

— Непрекъснато се биех. Дори с по-големите деца. Много бой ядях, но винаги отвръщах и накрая ме оставиха на мира.

— Аха — каза Мълри, сякаш това обясняваше всичко. После се усмихна. — Мисля, че и двете знаем, че времето ти тук е приключило. Може би си научила едно-две неща, които ще са полезни, ако можеш да се научиш да лягаш с хора, които не го заслужават, но в общи линии не си подходяща за специалното ни обучение.