Крал на пепелища [bg]

Огледа се по-внимателно, взря се надолу по склона и видя нещо, което ѝ се стори странно. Забърза натам и откри нов наблюдателен пункт. Вече беше сигурна, че някой е наблюдавал училището.

Трябваше спешно да предупреди някой от учителите, но преди да го направи, реши да огледа поляната по-добре и да види колко още точки за наблюдение може да намери. Отново тръгна надолу. На средата между втория наблюдателен пункт и малката горичка преди училището чу звук, който я предупреди, че не е сама.

Бързо се присви във високата трева. Ако я бяха наблюдавали, докато слизаше по хълма, това нямаше да свърши никаква работа, но ако не бяха, може би нямаше да я видят и тя щеше да открие кой е тук. Около училищата в Коалтачин никога не се поставяха стражи, тъй като островите, на които се намираха, бяха под пълния контрол на държавата и на малцина чужденци бе позволено да стъпват на тях. Местните жители бяха достатъчно разумни да не безпокоят никого в училището. Напудрените жени бяха под пълната закрила на Съвета. Тъй че ако някой бе дошъл тайно на брега, трябваше да е чужденец. Но защо бяха дошли и за кого шпионираха?

— Какво правиш тук, момиче? — каза дружелюбен глас зад Хава.

Тя се обърна и видя някакъв мъж. Беше среден на ръст и тегло, общо взето невзрачен, с късо подстригана светлокафява коса. Носеше проста риза и панталони. Като че ли беше без оръжия, но носеше голяма черна чанта на ремък през лявото рамо и гърдите.

— Криеш ли се от някого? — попита той с широка усмивка.

Хава отвърна на усмивката му.

— От татко. За да не разтоварвам фургона. — Махна надолу към задната страна на кухнята, където тъкмо приключваха с разтоварването. — Има достатъчно хора да разтоварват — добави, като подсили достатъчно островния си акцент, за да звучи като на селските момичета от родния ѝ край.

— Ха — каза мъжът. — Бягаш от работа? Мога да го разбера. И аз съм го правил това.

— Кой сте вие? — попита тя колкото може по-невинно, сдържайки подтика си да изпърха с мигли, както беше виждала да го правят други момичета, понеже знаеше, че няма да е убедително. Вместо това се постара да го изгледа ококорено.

— Аз съм Марийд — отвърна той. — Живея от другата страна на хълма. — Потупа кожената си чанта. — Художник съм.

Тя се престори на учудена.

— Нима? Никога не съм срещала художник. Какво правите?

— Рисувам. — Той отвори капака на чантата и извади голям лист. Тя се пресегна да го вземе, но той го дръпна. — Съжалявам, но хартия като тази е рядкост и не искам да се повреди.

Тя се престори на притеснена.

— Извинете.

— Няма нищо. — Той вдигна листа пред очите ѝ, за да може да види нарисуваните дървета и облаците над далечно море.

— О, много е красиво — каза тя.

— Когато я довърша, ще я окача на стената, за да я гледат.

— Колко интересно — каза Хава.

Той смъкна чантата през врата си; държеше грижливо листа в едната си ръка. После отвори чантата да прибере рисунката. Хава погледна в чантата, докато Марийд грижливо нагласяваше листа.

— Защо тук? — попита тя колкото може по-невинно. — Защо не по-близо до океана? Училището не ви ли закрива гледката?

— Училище ли? Чудех се какво е. Не — продължи той, — просто рисувах… — И внезапно се хвърли към нея, с къс нож в лявата ръка.

Хава очакваше атаката и ловко влезе в обхвата му, като блокира с дясната си ръка. Най-лошото, което можеше да се случи, бе да я пореже по ръката или рамото, но ударът нямаше да е фатален. Годините тренировка в ръкопашен бой я бяха научили да пренебрегва импулса да отскочи и така да изложи горната част на тялото си и врата си на възможно смъртоносно посичане.

Хвърли цялата си тежест в замаха нагоре с лявата си ръка и заби ръба на дланта си в носа на мъжа.

Усети кръвта му, бликнала по ръката ѝ, посегна надолу и стисна лявата му китка с дясната си ръка. Той се дръпна рязко назад, заслепен, но предвидил следващия ѝ ход.

Тя протегна крак, подсече го изотзад и когато той залитна назад, го удари отново в лицето. Горещата болка под дясното ѝ рамо ѝ подсказа, че е платила цена за този ход, но в този момент беше в състояние за бой: разтуптяно сърце, разширени сетива, жива и дори немислеща за това, което прави — просто го правеше като тренировка в ръкопашен бой.

Марийд падна по гръб и се опита да се превърти надясно, но тя го изрита под брадичката с палеца на десния си крак. Това, в което беше по-добра от всеки друг ученик в школата, беше ритането. Донти и Хату неведнъж се бяха оплаквали от болката, която им причиняваше със своите въртеливи ритници, и тя беше виждала синините, които оставяше по тях.