Крал на пепелища [bg]

Един ковач можеше да работи цял живот, да прави простички железни сечива, без нито веднъж да стигне до стоманата, която беше правил Деклан предния ден. Въпреки вероятността на чирака му никога да не се наложи да изкове такова оръжие, Едвалт като че ли почти отчаяно държеше да предаде това свое знание. Деклан беше толкова млад, че не можеше да си представи това чувство, макар да беше съгласен, че може би ще го изпита някой ден, ако си има син.

Все пак съдбата беше довела Деклан да се учи от истински велик майстор, ако такъв ранг съществуваше. През годините, докато Деклан му беше чирак и калфа, мълвата за уменията на Едвалт беше плъзнала и въпреки че живееше в Съглашението, бяха идвали все повече поръчки за оръжия. Деклан все още не знаеше как да измери наученото от Едвалт, но подозираше, че е достигнал висок ранг заради своя учител и че само малцина ковачи са като него.

Погледна майсторското си изделие и осъзна, че ще му е мъчно, когато барон Бартоломи го вземе. Деклан щеше да знае, че е негово, макар че Бартоломи щеше да припише изработката му на Едвалт. Деклан беше примирен с това. Всичко, което представляваше и което знаеше, дължеше на Едвалт.

После беше Роз. Тя беше изпълнила заканата си и сексът се беше оказал по-буен от всякога. Само че най-добрата част от нощта бяха разговорите след това и интимността, каквато Деклан не беше изпитвал никога преди. Беше изпитал дълбок мир и имаше, по липса на по-добра дума, доверие в това пространство, в което можеха да се вливат идеи и чувства.

Роз беше станала преди разсъмване от сламата, която бяха използвали за постеля. А щом първата зора огря небето на изток, подкара фургона си към главния път.

Жегнало го беше съжаление, докато я гледаше как си отива. Не беше просто сексът, макар тя да беше най-добрата любовница, която бе познавал. Спането със селски момичета беше удоволствие, което той по-често отказваше, отколкото приемаше. Роз беше наложила някакъв стандарт, на който те не можеха да са равни. Засмя се наум, като си помисли, че това трябва да е малко като онази страстна любов, която възпяваха разказвачите: любовници, разделени от някое ужасно обстоятелство, които или завладяват всичко, или умират трагично, според разказа.

Не виждаше себе си като герой, нито Роз като девица, но знаеше, че чувствата му към нея са повече от онова, което би признал дори на себе си. Тя беше почти толкова стара, че да му бъде майка, и той подозираше, че има любовници навсякъде из Източните земи и дори и тук, в Онкон; имаше усет кои може да са те, въпреки че не я бе попитал, разбира се.

Беше защото тя го караше да изпитва по-различни чувства, но най-вече самият той да се чувства по-различно. Не беше съвсем сигурен защо, но усещаше, че тези по-различни чувства са важни и са нещо, което трябва да разбере по-добре. Определено преди да уседне някъде и да се задоми. Която и да бъдеше жената, която станеше негова съпруга, щеше да трябва да го кара да се чувства така, както го караше Роз.