Крал на пепелища [bg]

— Баща ми казваше винаги да спазвам правилата — каза Хава.

— Правиш ли го?

— Общо взето. Имам… приятели и понякога… ме наказваха, че съм била с тях. — Засмя се. — Истината е, че никога не бих направила някои от онези неща сама, но когато съм с тях… — Сви рамене.

— Липсват ти — каза Мълри. Не беше въпрос.

— Да… — призна Хава. — Учат ни да не очакваме да бъдем с приятелите си след училище, но е… трудно.

Промяната в позата на Мълри подсказа на Хава, че разговорът е приключил.

— Все още не съм сигурна защо Фасария те е избрал за това обучение, но съм сигурна, че е имал основания. — Стана и Хава също стана. — Можеш да го попиташ, ако искаш, когато го видиш. Връщам те в малкото му градче на Морасел. Нямаш място тук.

Хава не знаеше какво да каже, затова само се поклони и попита:

— Трябва ли да отида на следващия урок?

— Не. Денят ще ти е свободен. Ще уредя да напуснеш утре. Има един търговец, който носи храна от града и ще е тук по-късно. Разтоварва, спи в кухнята и тръгва рано сутринта. Ще отидеш с него в един хан до кейовете и ще уредим превоз до Корбара и оттам до Морасел.

Хава се поклони почтително, излезе от жилището на госпожа Мълри и тръгна бавно по коридора, зачудена какво да прави до вечерта. Звуци иззад затворени врати и голи тела, видими през прозорчетата, даваха ясно да се разбере, че следобедните уроци са започнали. Тя не намираше нищо възбуждащо в гледката на голи мъже и жени, увлечени във всевъзможните си актове, и се зачуди дали в нея няма нещо сбъркано.

Внезапният прилив на неувереност я накара да се ядоса, а това, че се ядоса, я накара да си помисли за Хатушали. Спря се за миг, надникна през една открехната врата и видя как една от шестте инструкторки на колене задоволява един от учениците, мускулест младеж, когото познаваше. Съпоставянето на образа с мислите ѝ за Хату беше притеснително. Мисълта да прави секс с Хату се задържа за миг и тя я изтласка. Нямаше по-добър приятел… и откакто бе дошла в училището на Фасария, ѝ бяха забранени подобни размишления. Тръгна отново, зачудена дали не трябва просто да се върне в квартирите на момичетата и да подремне.

Но не беше никак уморена: всъщност се чувстваше пълна с енергия — и ядосана. Хату беше странно момче открай време. Добър приятел, да, но едва ли красив със странната си коса и луничавото си лице. Но пък ѝ харесваше как се усмихва, нещо, което той не правеше често.

А защо не изпитваше същото и към Донти? Той във всяко отношение беше по-симпатично момче, с широките си рамене и вечната си усмивка, и с гъстата си рошава тъмна коса, с която успяваше да изглежда някак развратен. Наложи си с усилие спокойствие. Може би беше просто заради това, че приятелите ѝ ѝ липсваха, а и беше невъзможно да си в това училище с Напудрените жени и да не мислиш за секс.

Но мисълта за Донти я накара да осъзнае, че е гладна. Моментално реши, че крайната ѝ цел е кухнята.

Там завари готвачите и помагачите да внасят продукти. Не ѝ обърнаха внимание, докато главният готвач не я видя, че грабна една ябълка, и не изрева: