Гробовни тайни [bg]

С нищо не показа, че забелязва присъствието ми. Седеше в креслото, вперил поглед в морето. Запитах се дали съзнава какво гледа.

И без това си тук, поне да има полза. Преместих стола, който стоеше зад бюрото, и седнах така, че да мога да го виждам. Чудех се как да започна. Смисълът на посещението ми беше изчезнал заедно с разума на Уейнрайт, но не можех просто да седя и да го гледам. Двамата не се обичахме, но това не бих пожелал никому.

— Здравей, Ленард. Аз съм Дейвид Хънтър. Работихме заедно в Дартмур.

Не последва никаква реакция, затова продължих.

— Беше по случая с Джером Монк. Главен инспектор Симс го ръководеше. Спомняш ли си?

Никаква реакция. Уейнрайт продължи да се взира в морето, тежките черти на лицето му с нищо не показаха, че ме е чул. Въздъхнах и аз самият погледнах през прозореца. Гледката беше впечатляваща. Чайките кръжаха на фона на студеното синьо небе, подобно на точки над синьо-зелените вълни. Каквото и да се случеше, каквото и да беше времето, те винаги щяха да бъдат там. Състоянието на археолога наистина будеше състрадание, но имаше и далеч по-лоши места, където човек можеше да свърши дните си.

— Познавам те.

Погледнах изненадано. Огромната глава се бе извърнала към мен. Уейнрайт ме гледаше втренчено.

— Да, така е — съгласих се аз. — Казвам се Дейвид Хънтър. Аз съм…

— Calliph… Calli… ларви.

Гласът му бе все така дълбок, може би бе станал малко по-дрезгав, сякаш дълго време не е бил използван.

— Ларви — повторих аз.

— Гнилост.

Той премигваше бързо, като че ли нещо в него се бе събудило. Намръщи чело съсредоточено.

— Убито животно край пътя…

Само кимнах, нямах никаква представа какво искаше да каже. Очевидно мислите му бяха несвързани. Той впери гневен поглед в мен и удари с юмрук по облегалката на креслото.

— Не! Слушай!

Опита се тромаво да стане от стола и аз отидох бързо при него.

— Всичко е наред, Ленард, успокой се.

Докато се опитваше да се изправи, усетих, че ръцете му са тънки като пръчки, а от него се носеше мирис на кисело. Но когато стисна китката ми, имах чувството, че е в менгеме.

— Убито животно! — изсъска той и пръски от слюнката му попаднаха върху лицето ми. — Убито животно!

Вратата на кабинета рязко се отвори и жена му бързо влезе вътре.

— Хайде, стига, Ленард, не прави глупости.

— Проклета жена!

— Стига, Ленард, дръж се прилично! — Тя внимателно, но твърдо го накара да седне обратно в креслото. — Какво се случи? Да не сте му казали нещо, което да го разтревожи?

— Не, просто…

— Нещо е провокирало тази реакция. Обикновено не е така възбуден.

Тя ме погледа и започна да милва съпруга си по главата. Той беше започнал да се успокоява. Държанието й все още беше любезно, но сега от нея лъхаше студенина.