Дългият път към дома [bg]

До обяд зной щеше да обгърне цялото село, но засега то бе сияйно и уханно. Ала Клара не забелязваше нищо. Погледът й бе вперен в тубуса, който куриерът й бе доставил. Художничката го занесе вкъщи и се обади на Мирна.

И зачака. Стискаше дългия цилиндър. Гледаше го съсредоточено. Чоплеше кафявата амбалажна хартия. За щастие, не й се наложи да чака твърде дълго. След няколко минути всички бяха пристигнали и Клара разкъса опаковката.

— Да видим, да видим — измърмори Рут.

— Нали знаеш, че това не е гигантски джойнт? — попита я Жан Ги.

— Знам, тъпако.

Въпреки това ентусиазмът на Рут поугасна. После старата поетеса погледна тубуса по-внимателно и се оживи. Жан Ги сякаш прочете мислите й и я увери:

— Вътре няма и бутилка скоч.

Някак притеснително беше, че толкова добре разбира Рут.

— Тогава за какво е цялата тази суматоха?

— Това са картини на Питър — обясни Рен-Мари, без да откъсва поглед от тубуса. И тя нямаше търпение да види съдържанието му.

Сякаш Питър бе изпратил себе си. Не физически, разбира се. Пуснал бе по пощата своите мисли, своите чувства. В цилиндъра се съдържаше своеобразен дневник на творческото му пътешествие, след като напусна Трите бора.

Всички се скупчиха около Клара, а тя разкъса кафявата опаковка. От тубуса изпадна бележка, написана на ръка от Мариана. Жан Ги се наведе, вдигна я от пода и прочете: „Изпращам картините. Трите платна са най-нови. Питър ги изпрати на Бийн през май. Не знам откъде. Другите три са на хартия.· Бийн ги получи лично от чичо си, когато той ни посети през зимата. Радвам се, че вече са при теб“.

На Жан Ги това му прозвуча като „Радвам се, че се отървах от тях“.

— Дайте да ги видим — каза нетърпеливо Габри.

Тъкмо бе дошъл и двамата с Рут се ръгаха с лакти в борба за по-добра позиция.

Жан Ги взе едно от платната, а Рен-Мари — друго. Разгърнаха картините, но ръбовете непрекъснато се подгъваха навътре.

— Нищо не виждам — сопна се Рут. — Дръжте ги разпънати.

— Много е неудобно — възрази Мирна.

Огледаха се в кухнята и накрая решиха да сложат трите платна на пода като килимчета.

Пригладиха ги и затиснаха ъглите с по една тежка книга, сетне отстъпиха назад. Роза се приближи към картините с клатушкане.

— Не й позволявайте да стъпва отгоре! — предупреди Клара.

— Да стъпва ли? — попита Рут. — Ако извадиш късмет, ще се изака върху тях. Само може да ги подобри.

Никой не оспори думите на старата поетеса.

Гамаш гледаше произведенията. Накланяше глава ту на една страна, ту на друга.

Клара беше права. Истинска бъркотия. Осъзна, че не й бе повярвал, когато се бе изказала така за творбите на съпруга си.

Надявал се бе, че ще види в тях поне нещо обещаващо. Но всъщност очакваше дори повече. Да, нетрадиционни. Изненадващи. Дори малко трудни за разбиране. Като картина на Джаксън Полък. Налудничави цветове. Петна, пръски и черти, които изглеждаха така, сякаш някой е разлял боя. Произшествия върху платно.