Парижката книжарница

Ето как Макс, Жан и Салваторе Кунео спечелиха няколко евро. Едър, мрачен монах от Рони им подари няколко буркана мед и букетчета билки срещу две от гностичните книги на Пердю.

— Какво ли е решил да прави с тях?

— Ще ги зарови — пошегува се Кунео.

Неаполитанецът отиде да попита надзорника на пристанището за товарната лодка „Лунна светлина“ и получи като подарък десетина млади растения. Пердю пожертва няколко етажерки и на кърмата се появи градинка с билки и подправки. Въодушевени, Кафка и Линдгрен се нахвърлиха върху ментата. Само след минути започнаха да се гонят из кораба, навирили опашки, с щръкнала козина и пламнали очи.

В уречения час Кунео поднесе вечерята, пременен с престилка на цветчета и кухненски ръкавици в същия десен.

— Уважаеми господа, представям ви вариант на унизения от туристите рататуй.Bohemienne de Legumes —обяви тържествено той и постави яденето върху импровизираната маса на палубата.

В тенджерата имаше червени зеленчуци, нарязани на мънички парчета, запържени и поръсени с много мащерка. Салваторе ги притисна във формички, обърна ги върху чиниите и поръси порциите с най-хубавия си зехтин. След това сервира агнешки котлети, прекарани три пъти над открит огън, и снежнобял чеснов крем, който се топеше върху езика.

Пердю бе хапнал съвсем малко, когато се случи нещо интересно. В главата му експлодираха картини.

— Невероятно, Салваторе! Готвиш точно както е писал Марсел Паньол!

— О, Паньол ли? Хубав човек. Знаел е, че човек вижда добре единствено с езика си. И с носа, и със стомаха — въздъхна доволно Кунео. А после, между две хапки, каза: — Знаете ли, капитано Пердито, аз вярвам твърдо, че трябва да ядем от душата на една страна, за да я разберем. За да почувстваме хората. Душата е онова, което расте там. Което хората всеки ден виждат, миришат, докосват. Което минава през тях и излиза навън.

— Както италианците правят спагети, нали? — попита Макс, без да престава да дъвче.

— Внимавай какво говориш, Масимо! Пастата прави жените прекрасни. — Кунео въодушевено обрисува формите на пищно женско тяло.

Ядяха и се смееха. Вдясно залязваше слънцето, вляво се издигаше пълната луна. Пристанището ухаеше на цветя. Котките обиколиха навсякъде и се върнаха да правят компания на мъжете, величествено полегнали върху преобърнат сандък за книги.

Жан Пердю се чувстваше абсолютно спокоен.

Наистина ли храната лекува?

С всяка хапка, която преглъщаше, напоена с билките и маслата на Прованс, поемаше в себе си земята, която го очакваше. Ядеше земята, която го заобикаляше. Вече можеше да вкуси дивите брегове на Лоара, горите и виното.

Тази нощ спа дълбоко. Кафка и Линдгрен охраняваха съня му. Котаракът лежеше до вратата, Линдгрен се бе сгушила до рамото му. Жан усещаше лапичките ѝ да се плъзгат по бузата му, за да се уверят, че той няма да си отиде.

На следващата сутрин решиха да останат още малко на пристанището в Бриар. То беше любимо място за срещи и средище на най-различни плавателни съдове. Сезонът на лодките къщи бе започнал — почти всеки час пристигаха нови съдове, а с тях и потенциални купувачи на книги.