Златният бряг [bg]

Седнах и си поговорих малко с тях, като им разказах как сме играли в същата тази стая преди в нея да има телевизор.

— А веднъж — обърнах се към Скот, десетгодишен — с баща ти си представихме, че уж сме затворени тук и това е Лондонската кула и сме само на хляб и вода.

— Защо?

— Ами… това беше на уж.

— Защо?

— Няма значение, после си направихме книжни самолетчета, на които написахме послание за помощ и ги пуснахме през прозореца. А някаква домашна прислужница намерила едно от тях, помислила, че е наистина и се обадила в полицията.

— Ама че глупачка — каза Джъстин, дванайсетгодишен. — Сигурно е била испанка.

Някакво малко момиченце осведоми Джъстин:

— Те дори не са можели да четат на английски, глупак такъв.

— Прислужницата — казах аз раздразнено — беше негърка. Тогава много от домашните прислужници бяха негърки и тя четеше английски и беше много грижовна жена. Както и да е, полицаите дойдоха и леля Корнелия ни повика долу да говорим с тях. Изнесоха ни една хубава лекция, а след като си заминаха, си получихме наказанието — затвориха ни, вече наистина, в мазето.

— Какво е мазе?

— И тя ви заключи там? За какво?

— Върнахте ли си на прислужницата?

— Да — казах аз, — отсякохме й главата. — Станах. — Но стига толкова за миналия Великден.

Никой не долови тънкия хумор.

— Играйте на „Монопол“ — предложих аз.

— Ще ни върнете ли касетата?

— Не. — Излязох в коридора с касетата в ръка, чувствах се по-тъжен, но по-мъдър.

Щеше ми се отново да поседя в мазето, но като завих по коридора, се натъкнах на Тери, една зашеметяваща блондинка, омъжена за братовчеда ми Фреди, един от безмозъчните синове на Артър.

— Здравей, Джон. Идвам да проверя как са децата.

— Добре са — информирах я аз. — Играят си на сестри и доктори.

Тя сдържано се усмихна.

— Ти изкара ли целия курс за медицински сестри? — позаинтересувах се аз.

— Дръж се прилично.

Отидох до вратата срещу стълбите и я отворих.

— Тъкмо отивах на тавана. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Защо?

— Там има хубави стари рокли. Не искаш ли да пробваш някоя?

— Как е Сюзън?

— Питай нея.

Тери изглеждаше малко нервна, но не знаех дали е ядосана, или преценяваше възможностите. Затворих вратата към тавана и тръгнах към стълбите.

— Изглежда, сме твърде стари за игри.

Заслизах бавно по стълбите.

— Какво е това? — попита тя, сочейки видеокасетата в ръката ми.

— Глупости. Сега ще отиде на боклука.

— Ах… тези деца. — После добави: — Радвам се, че си им я взел.

— Това ми е работата. Чичо Крийп29.