![Златният бряг [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/7/9/zlatniyat-bryag-bg-download.jpg)
Златният бряг [bg]
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Сатър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Златният бряг [bg]». Краткое содержание книги:
Надявах се стъпките, които чух, да са на Карън, защото имаше някои интересни юридически идеи, които бих искал да обсъдя с нея. Но в следващия момент разбрах, че ми беше безразлично дали е тя, жена ми, невзрачната ми секретарка, сексапилната Тери или малките ми племенници с брадви и триони. Просто исках да бъда сам. Без секс или насилие.
Ослушах се и разбрах, че стъпките бяха бавни и тежки и не приличаха на женска походка. Може би беше пощальонът или някакъв разносвач или дори някой клиент, който не е знаел, че съм обявил Светлия понеделник за почивен ден. Който и да беше това, той се разхождаше долу, като обикаляше от стая в стая и търсеше някого или нещо.
Тъкмо мислех да сляза и да проверя, когато долното стъпало изскърца и един глас извика:
— Мистър Сатър?
Оставих кафето и станах.
— Мистър Сатър?
Поколебах се за миг и отговорих:
— Тук съм, горе.
Тежките стъпки се изкачиха по стълбите и аз казах:
— Втората врата вляво.
Франк Белароса, облечен в безформена мушама за дъжд и сива филцова шапка, влезе през вратата в кабинета ми.
— А — каза той, — ето ви и вас. Видях джипа ви отвън.
— Мустанга.
— Аха. Ще ми отделите ли малко време? Има някои неща, за които бих искал да поговорим.
— Днес не работим — информирах го аз. — Днес е Светлият понеделник.
— Така ли? А, запалили сте огън. Имате ли нещо против да седна до него?
Разбира се, че имах, но му посочих дървения люлеещ се стол срещу моето кресло пред камината и мистър Белароса свали мократа си шапка и мушама и ги закачи на дървото закачалка до вратата. След това седна.
— Католик ли сте?
— Не, член съм на епископалната църква.
— И този ден ви е почивен?
— Понякога. Нямаме много работа.
Взех ръжена и случайно хвърлих поглед към Белароса, който гледаше не мен или огъня, а тежкия, тъп предмет в ръката ми. Този човек имаше съвсем първични инстинкти, помислих си аз. Разрових огъня и без никакви резки движения оставих ръжена на мястото му. Езикът ме сърбеше да попитам мистър Белароса дали беше дошъл да ме обере, но тъй като се познавахме отскоро, не исках да обтягам отношенията ни с черен хумор. Вместо това казах:
— А вие почивате ли днес?
Той се усмихна:
— Да.
Седнах в креслото срещу него.
— С какво се занимавате?
— Това е едно от нещата, за които исках да поговорим.
Той кръстоса крака и се опита да се залюлее няколко пъти, като че ли никога досега не бе сядал в люлеещ се стол.
— Баба ми имаше такъв стол — каза той. — И се люлееше, люлееше, люлееше по цял ден. Преди да измислят онези инвалидни колички, тя ходеше с две патерици и ако някой от нас се опиташе да се промъкне покрай нея, за да влезе в кухнята, тя го цапардосваше с една от тях.
— Защо?
— Не знам. Никога не съм я питал.
— Разбирам.
Разгледах мистър Белароса за момент. Той носеше в общи линии същия екип от съботата, само че цветовете сякаш бяха разменени — сакото беше сиво, а панталонът тъмносин; и сега обувките бяха черни, а полото бяло. А най-интересното — виждах на рамото му каишката на кобура.
Той ме погледна и попита:
— Да са влизали бракониери в имението ви?
Изкашлях се.
— Понякога. Но нищо сериозно. Защо?
— Вчера сутринта някакъв тип се промъкнал в имението ми. Жена ми страшно се изплашила. Моите… градинари го изгонили.
— Хората понякога обичат да се разхождат из именията. А нощем децата вършат разни вандалщини.
— Не е било дете. Бял мъж, около петдесетте. Имал вид на скитник.
— Нима? А той направил ли е нещо особено, за да изплаши жена ви?
— Да, изръмжал към нея.
— Мили Боже, обадихте ли се в полицията?
— Не. Градинарите ми го подгонили с кучетата, но той влязъл във вашето имение. Исках да ви се обадя, но ви няма в указателя.