Златният бряг [bg]

Лятната ми вила в Ийст Хамптън е истинска колониална къща с кедров покрив, построена през 1769, заобиколена от глициния и плодни дървета. Собственик съм на тази къща заедно със Сюзън — тя е моя, нейна и… на банката.

Прадедите ми по бащина линия са от първите заселници на източния край на този остров, които са дошли от Англия около 1660 година, когато този Нов свят наистина е бил много нов. Всъщност към моята собственост спада и част от едно парче земя, което първоначално е било подарено от Чарлз II на някой си Елиът Сатър през 1663. То обхващало около една трета от територията на Саутхамптън, където сега се намира най-изтънченото общество по Източното крайбрежие, и ако семейство Сатър все още притежаваше това място, всички щяхме да бъдем милиардери.

Тази най-източна ивица на острова, която се е врязала в Атлантика, е поразително красива, географски се различава от Златния бряг, но е свързана с него чрез някакви семейни връзки, пари и обществени прилики. По-важното е, че това място е по-слабо населено и природозащитниците упражняват пълен контрол. Там дори пощенска кутия не можеш да си сложиш, без да попълниш декларация за опазване на околната среда.

Тази стара връзка с източното крайче на Лонг Айлънд винаги ме е интересувала като някаква абстрактна обяснителна бележка към собствения ми живот, но досега не беше оказвала голямо влияние върху мисленето ми. Напоследък обаче започнах да се питам не е ли дошло времето да заживея върху земята на Сатър, а не на Станхоуп.

Опитах се да си представя как ще изглеждам като провинциален адвокат, с крака, вдигнати върху бюрото в някоя канцелария в приземния етаж на магазин, ще печеля може би трийсет хиляди на година и ще се втурвам с тълпата към доковете, когато е сезонът на лефера.

Чудя се дали Сюзън ще издържи там и година. Ще трябва да си вземе и конете, но там е интересно да се язди, пътеките минават през възвишенията Шинекок, спускат се до самия Атлантически океан и продължават покрай бялата пясъчна ивица. Може би от това имахме нужда, за да се сближим отново.

Понякога обичам да идвам в кантората в почивен ден и да си довършвам някои работи, но никога досега не бях я използвал за убежище от домашните си проблеми. Оставих списанието, затворих очи и се заслушах в дращенето на огъня, в свиренето на вятъра и почукването на дъжда. Беше прекрасно.

Чух входната врата да се отваря. Бях я оставил отключена, в случай че някой по-ентусиазиран служител реши да поработи няколко часа или като мен просто иска да избяга от къщи. Вратата се затвори, след което чух стъпки във фоайето. Тук работят дванайсет човека: десетима секретари, двама помощник-юристи, двама младши съдружници и две стажант правистки — млади момичета, които щяха да полагат държавните си изпити това лято. Едната от тези многообещаващи адвокатки се казваше Карън Толмидж и щеше да стигне далече, защото беше умна, енергична и имаше дар слово. Освен това е красива, но това го споменавам само мимоходом.