Тебеширения човек [bg]

Отведоха го в дом за хора, които не са съвсем наред с главата, за „рехабилитация“, както се изрази майка ми. Църквата пое разходите. За негов късмет, защото майката на Ники надали можеше да си ги позволи, дори да имаше желание.

Доколкото знам, тя нито веднъж не заведе Ники да го посети. Вероятно като един вид отмъщение за всички онези години, през което не й бе позволявал да вижда дъщеря си и я бе обявил за мъртва. Възможно е и самата Ники да не е искала да го вижда. Не бих я винил за това.

Единственият човек, който го посещаваше редовно, всяка седмица като по часовник, не принадлежеше нито към паството, нито към преданите му „ангели“. Това беше майка ми.

Така и не разбрах защо. Те се мразеха взаимно. Отец Мартин й бе казал и причинил ужасни неща. По-късно тя ми обясни:

− Тъкмо там е идеята, Еди. Да си добър човек, не означава да пееш псалми и да се молиш на някакъв митичен господ. Нито да носиш кръст на шията и да ходиш на църква в неделя. Добрият човек се познава по отношението към другите. Той не се нуждае от религия, защото дълбоко в себе си съзнава, че върши правилните неща.

− Затова ли го посещаваш?

Тя се усмихна странно.

− Не. Посещавам го, защото ми е жал за него.

Веднъж реших да я придружа. Сигурно не съм имал по-добро занимание. Или съм искал да прекарам малко време с нея, защото тя продължаваше да работи усилено и рядко се виждахме. А може би просто от нездраво детско любопитство.

Домът се наричаше „Света Магдалена“ и се намираше на десетина минути път с кола по посока на Уилтън. До него водеше тясна алея с дървета от двете страни. Изглеждаше красиво — голяма стара сграда с окосена морава отпред, по която бяха наредени бели масички и столове.

В далечния край имаше дъсчена барака, а край нея двама мъже в работни гащеризони — градинари, предполагам — се трудеха усилено. Единият буташе голяма бръмчаща моторна косачка, а другият режеше изсъхналите клони на дърветата и ги събираше накуп, за да бъдат изгорени по-късно.

На една от масичките седеше възрастна дама с рокля на цветя и живописна шапка на главата. Докато минавахме покрай нея, тя вдигна ръка и помаха:

− Много мило, че се отби, Фердинанд.

− На нас ли говори? — погледнах майка си.

− Не, Еди. Говори на годеника си.

− А, значи, той ще й идва на свиждане?

− Съмнявам се. Умрял е преди четиридесет години.

Спряхме на чакълест паркинг пред величествения главен вход. Вътре не беше каквото очаквах. Пак беше красиво или поне се бяха опитали да го направят такова, с жълто боядисани стени, картини и всичко останало. Но миришеше на болница. Характерният мирис на дезинфектанти, урина и вкиснато зеле.

Започна леко да ми се гади още преди да стигнем до преподобния. Униформена сестра ни отведе до дълга стая с много маси и столове. В единия ъгъл работеше телевизор. Пред него седяха двама души — много дебела жена, която изглеждаше полузадрямала, и млад мъж с очила и слухово апаратче. От време на време той скачаше, ръкомахайки, и викаше: „Нашляпай ме, Милдред“. Беше едновременно смешно и смущаващо. Сестрите не му обръщаха никакво внимание.