Шадоу стрийт 77 [bg]

Сали Холандър

Парализирана от първото ухапване и с дългия цилиндричен език на демона дълбоко в гърлото си, давеща се от студената гъста субстанция, която се изливаше от тази куха тръба в нея, Сали остана в съзнание както заради силния ужас, така и заради невероятната погнуса. Неспособна да се движи, тя не можеше да се освободи, за да се почисти, а се чувстваше безкрайно омърсена от допира на това същество, от ухапването и насилието.

Щом езикът му най-сетне се прибра, то пусна Сали от ръцете си и тя се свлече на пода. Студенината в стомаха й нямаше да е по-голяма дори ако чудовището го беше напълнило с ледена каша. Гадеше й се и искаше да повърне, да се прочисти, но не можеше.

Не чувстваше крайниците си, всяко издишване бе сякаш вик за помощ, който никой не можеше да чуе, от всяко вдишване гърдите й свистяха, докато Сали гледаше краката на нападателя си, който обикаляше кухнята и оглеждаше нещата с явно любопитство. Шест издължени ципести пръста. Първият и шестият бяха по-дълги от четирите между тях, с по една допълнителна става и завършваха с голяма възглавничка, сякаш служеха като двойка противоположни палци. Сиви крака, кожата им бе с едва доловима шарка, подобна на люспи. Не обикновени люспи като на змия или гущер, не предназначени единствено за по-голяма подвижност, а да служат като… броня. Може да й приличаха на броня заради цвета си, напомнящ потъмнелите сребърни прибори, преди да ги лъсне. И в този момент, точно както в килера на сестрите Къп, чертите на демона потъмняха и той се превърна в силует, прокрадваща се сянка, която се скри в стената.

Стомахът й започна да се бунтува още по-силно, но все още не можеше да повърне, и в този момент гаденето беше заменено от нещо още по-лошо. Вместо топлината на тялото й да размрази нещото, вкарано в нея, студът започна да прониква в останалата плът, първо нагоре към ребрата което я накара да почувства гръдния си кош като никога досега като че ли не беше част от нея, а бе хирургически поставена арматура, чужда и студена в топлото й тяло. Плъзна се надолу към бедрата й и тя усети точната форма и положение на таза си като че ли за първи път; тези кости се вледениха също като гръдния й кош.

За миг, щом студът достигна бедрените кости, а след това и останалите в краката й, тя си помисли, че това са последните минути от живота й. Но после разбра, без самата тя да знае как, че животът не я напуска. Щеше да оцелее. Не умираше: превръщаше се в нещо друго, нещо различно от жената, която винаги е била.