Шадоу стрийт 77 [bg]

Кърби беше собственик на един от по-скромните апартаменти в „Пендълтън“, въпреки че можеше да си купи замък сред огромна територия. Беше спечелил сериозно състояние от многобройните си патенти, а хонорарите от тях продължаваха да текат към него все по-големи с всяка година.

Можеше да си позволи интериор от най-висока класа, но избра да живее простичко. Купи невзрачното си обзавеждане на разпродажби от различни складове, без да се интересува от друго освен от функционалност и удобство.

Обичаше произведенията на изкуството, но не чувстваше потребност да ги притежава. В стаите му не беше закачена нито една картина. Имаше няколко хиляди книги, като вероятно стотина от тях бяха огромни албуми на художници, които харесваше. Фотографиите на велики картини го задоволяваха също толкова, колкото ако бяха оригинали, закачени по стените му.

Опростяване. Опростяване. Това беше тайната на щастливия живот.

В института „Игнис“ той разполагаше с пространство и оборудване, както и с екип от прекрасни мъже и жени. Напоследък обаче работеше по-често у дома, отколкото в офиса, като спестяваше от времето за пътуване, както и от ежедневните проблеми с бюрокрацията, в които можеха да го заместят други.

Животът на Кърби Игнис беше до голяма степен посветен на мисълта. Малко се интересуваше от материалното, за него бяха важни идеите и последствията от тях. Дори и сега, докато гледаше рибките и слушаше опера, съзнанието му беше ангажирано с решаването на сложен научен проблем, бъркотия от наглед противоречиви факти, която се опитваше да разплете в продължение на седмици. Ден след ден той разкриваше по малко информация, подреждаше я хронологично и очакваше, че до една седмица ще е изгладил нещата и ще има резултата, спретнат и пригледен като руло от лъскава нова панделка.

Живееше сам, но не беше самотен. Имало бе госпожа Игнис — прелестната Нофия, но тя беше почувствала нуждата от живот, различен от този, който искаше той. Бяха се развели с взаимна тъга, когато бяха на двайсет и шест — преди двайсет и четири години. Оттогава не беше срещал жена, която да му въздейства колкото Нофия. Въпреки това се радваше на известен брой приятелки в мрежата, като постоянно прибавяше още. Неведнъж му бяха казвали, че има специфично лице и може да изиграе ролята на забавния съсед, любимия чичо, чаровния ексцентрик — а скоро и обичния дядо. Лицето му предразполагаше към сприятеляване със заразителната си усмивка и изражението на добър слушател. Никога не се знаеше какво може да кажат хората и от време на време чуваше по някоя история, факт или мнение, които привидно нямаха нищо общо с работата му, ала го повеждаха в определена посока и по един или друг начин се оказваха полезни.