Шадоу стрийт 77 [bg]

В тази лишена от пътеки шир се въдеха всевъзможни създания, които не можеха да се нарекат точно животни, при все че бяха подвижни и вечно в търсене. Представляваха по-скоро плод на налудничави сънища, отколкото дело на природата, сякаш се бяха родили в представите на побъркани богове. Този легион от ненаситни същества се хранеха едни от други като канибали, а тревата ги поглъщаше всичките, когато пожелаеше.

Скромната ливада и обитателите й бяха управлявани от дърветата, чиито корени караха тревата да се съсухря и под огромните клони на които земята беше гола, сякаш почвата беше пропита със сол. Всички дървета се издигаха високо и разперваха широко клоните си, но не с достойнство, а протегнали измъчено вейки, ръбести като каменни отломки. Някои от тях растяха отделно, но повечето оформяха големи групи; всяка от групите беше разположена в кръг около свободно пространство в центъра, подходящо за сбор на вещици около казана. Бяха черни от корените чак до най-високите клони. Кората на стволовете им беше напукана и в най-дълбоките цепнатини проблясваше влажна червена тъкан като кръвонаситено месо под кората на овъглен труп. През пролетта дърветата не напълваха и не разцъфтяваха, не се и разлистваха, но пък даваха плод. При първото затопляне за сезона по клоните се появяваха мехурчета, набъбваха, увисваха като сълзи и съзряваха, докато достигаха трийсет сантиметра дължина и дванайсет до петнайсет сантиметра в диаметър в най-широката си част, покрити с петниста сива кора. Това не бяха плодове в биологичния смисъл, а по-скоро метафорично, тъй като нямаха семена и не бяха сладки. Щом узрееха, обикновено в нощ с разгневена луна, която сякаш метализираше тревистата шир, плодовете капеха от огромните дървета и при падането си се разлитаха, защото това не бе толкова събиране на урожай, колкото раждане. За известно време небето гъмжеше от зъби. Когато силните се нахранеха със слабите, останалото ято се понасяше на запад, сякаш подгонено от зората към мрака. Къде отиваха и какво правеха, като стигнеха там, Свидетел не знаеше, а те никога не се връщаха в тази територия.

През тази нощ дърветата, чиито плодове месеци преди това бяха отлетели на запад, протягаха черни клони с криви вейки към луната, сякаш за да я смъкнат, а заедно с нея и цялото небе, та най-сетне да бъде задушена умиращата земя във вакуума на междузвездните пространства.

В миг бурята започна отново и сухата тишина бе изместена от шума на проливен дъжд, а бляскавите звезди изчезнаха напълно. С влагата се появи осветеният град и Свидетел отново стоеше не на покрива на „Пендълтън“, в който живееше, а на покрива на „Пендълтън“, обитаван от непознати. Двете бяха една и съща сграда, но в различно време.