Шадоу стрийт 77 [bg]

— Излез веднага оттам! — и вратите започнаха да се затварят.

Тези врати трябваше да спрат да се затварят, ако стъпиш помежду им, но притиснаха Уини като челюсти. Не бяха остри, не можеха да го ухапят, но вероятно бяха достатъчно здрави, че да спрат бавно дъха му или да строшат ребрата му и те да се забият в сърцето му. Майка му го сграбчи за якето, а той си представи как му тече кръв от носа и ушите и толкова се изплаши, че започна да се гърчи и извива, докато не се освободи от вратите.

Почти. Вратите прищипаха лявата му китка достатъчно силно, че да го заболи и да не може да дръпне ръката си толкова енергично, та да я освободи. Майка му пъхна пръстите си в процепа и се помъчи да разтвори вратите, та Уини да измъкне ръката си, но не успя, тъй като вратите бяха ужасно мощни. Тя пъшкаше от усилието и ругаеше, а майка му никога не ругаеше.

Тогава, може би си въобразяваше сцената или пък тя беше реалност, само че в кабината на асансьора нещо сграбчи прищипаната му ръка и я задърпа.

— Има буболечка! — проплака Уини, като наруши правилото си да не показва слабост, готов да бъде наказан, задето се държи като женчо, загубил контрол над себе си. — Вътре на ръката ми има голяма буболечка или кой знае какво!

Пипалата или антенките й обхващаха едновременно всичките му пръсти, дланта и опакото на ръката му, нещо огромно и гнусно, може би грамадна стоножка, толкова подвижна, че успяваше да овърже като канап пръстите му, или пък беше цял рояк от малки насекоми. Не изкрещя, стисна зъби, сподави вика и зачака нещото — или нещата — да го ухапе или ужили, като тръскаше ръката си, за да го отпъди или да я измъкне, но вратите притискаха китката му още по-силно, майка му се опитваше да ги разтвори с почервеняло от усилието лице и опънати жили на врата и изведнъж той се освободи и от вратите, и от буболечката.

Уини се стрелна покрай майка си през коридора и опря гръб във вратата на 2-В, апартамента на Дай, убеден, че нещо страховито ще излезе от асансьора. Вратите обаче се бяха затворили. Майка му беше уплашена, но не беше ранена, по челото й имаше капчици пот и по дъждобрана й към лицето не лазеше буболечка.

Намираха се едва на девет метра от южното стълбище, единственият изход, след като не можеха да използват асансьора. Майка му взе чантата си от пода и без да я е грижа за падналия чадър, избута Уини пред себе си и каза:

— Да вървим към стълбите.

Може и да беше чист инстинкт или момент на женчовска слабост, който щеше да остави позора в паметта му, но докато приближаваха към противопожарната врата, Уини си помисли, че стълбището може да се окаже капан. Нещо ги чакаше по спиралата и нямаше начин да стигнат живи до партера.

Вероятно и майка му беше почувствала същото, защото прошепна: