Крайбрежната чайна [bg]

— Благодаря. Татко почти нищо не свърши — каза Зоуи. Баща й й хвърли кос поглед. — Добре де — наряза няколко неща. Но, усмихнатите лица върху пицата са моя идея.

— Отдава ти се — каза Кат.

— Скрит талант си — съгласи се Серафин. — По-често ще има кой да ме замества.

Зоуи се усмихна гордо.

— Има и десерт — каза Зоуи. — Татко помогна с него.

— Ябълков сладкиш — обясни Адам. — Ябълките са от градината.

— В няколко имаше червеи — не сме слагали от тях — ухили се Зоуи.

— Какво? И ще се лишим от целия този протеин? — пошегува се Адам.

— Моят син Лео обича червеи — каза Кат. — Сигурно щеше да иска точно тези ябълки.

— Момчетата са тооолкова отвратителни — сбърчи нос Зоуи.

— Тя е права — каза Адам. — Ние сме ужасни. И с възрастта не става по-добре. Значи Лео обича природата?

— О, да. Луд е по животни — риби, пингвини, китове… О, и динозаври, макар че днес не се срещат лесно.

— Отдавна не са идвали за лечение такива — Адам се усмихна. — Трябва да се отбиете до ветеринарния кабинет с него някой ден. Идват всякакви видове животни там.

— Много ще му хареса.

Те си поприказваха хубаво по време на десерта — Кат и Адам споделяха спомени от училище и откриха, че са имали общи приятели. Кат се чувстваше сякаш вече го познава, въпреки че в миналото само си бяха разменяли по някой копнеещ поглед. Като тийнейджъри не си бяха разменили и дума и все пак да си говорят сега, когато бяха по-големи на възраст, беше толкова лесно. Когато всички си изядоха сладкиша, Кат помогна на Адам да вдигнат чиниите, докато Серафин и Зоуи подреждаха в кухнята.