Крайбрежната чайна [bg]

Чарли и Юън седнаха в тих ъгъл в ресторанта и си поръчаха предястията. Приглушено осветление и спокойна атмосфера, приветлив персонал и оригинално меню, отбеляза наум Чарли — точно типът ресторант, който и тя би избрала.

— Как вървят нещата у сестра ти? — попита Юън.

— Моментите с децата са наистина вълшебни понякога, но е далеч по-уморително от нормалната ми работа. Колкото и да ги обичам, ще е цяло облекчение да й ги върна.

Чарли се замисли за това, че престоят й у Пипа беше по-дълъг от планираното. Разговорът й с Джес днес не беше никак лесен, но най-накрая беше успяла да договори няколко допълнителни дни извън офиса, предвид че вече беше предала част от материала.

Юън се усмихна:

— Винаги ми е харесвало да съм чичо — тогава получаваш само хубавите моменти, нали?

— Получаваш много прегръдки — каза Чарли, — но и брокат по лицето си и пластмасови паяци в спалните чаршафи.

— Трябва да призная, че когато се срещнахме за първи път, а ти беше с Джейкъб и Фло, си помислих: „По дяволите, вече е заета“.

Чарли се усмихна.

— Вероятно говоря твърде много — каза Юън. — Не знам защо ми е толкова лесно да си говоря с теб.

— Ха. Трябва да е заради журналиста в мен. Не ми се налага да казвам нито дума и хора смятат, че знам какво си мислят. Но ще ти кажа една тайна… — тя сложи ръка на устата си и прошепна. — Не знам.

— Ще съм по-прикрит от сега нататък в такъв случай. Е, какво ти се яде?

— Всичко. Умирам от глад — тя погледна менюто. — Стига да не са картофени гофрети или рибени пръстчета. Напоследък ям прекалено много от остатъците на Фло и Джейкъб.

— Това си е гурме!

— Знам, представяш ли си? — тя си преправи гласа. — Да, в тази шикозна закусвалня на „Бродуей маркет“ има прясна пържола, внос от Аржентина, но няма спагети в менюто.

Юън се засмя:

— Много ли готвиш у дома?

— Не. Което си е ирония, нали? Винаги ми е харесвало да готвя, не ме разбирай погрешно, но с моето работно време обикновено съм твърде уморена, когато се прибера. Обичам да готвя за приятели, когато имам възможност обаче. Ами ти?

— И аз така. Харесва ми да правя лесни ястия, с пресни съставки, нищо претенциозно, но все пак храна, която е добра за душата, предполагам. И разбира се, обичам да ям навън. Замисляла ли си се за друга професия — да управляваш собствен ресторант, вместо да пишеш рецензии?

Тя направи пауза, преди да отговори. Истината беше, че й бе хрумвало преди година и нещо. Когато посещаваше ресторанти, често обмисляше идеи — какво би направила, ако имаше свое място, как би изглеждало менюто, което би съставила. Но никога не го беше казвала на глас преди.

— Да. Мислила съм за това много.

— Какво те спира?

— О, не е толкова лесно — тя поклати глава и се усмихна. — Не бих могла да го направя. Просто неосъществима мечта.

Ставаше въпрос за парите, които ще трябва да вложи, вълчия свят на градските ресторанти и след това, разбира се, факта, че няма никакъв опит в ръководенето на бизнес.