Хари Потър и огненият бокал

От другата страна на Снейп имаше празно място — Хари предположи, че е за професор Макгонъгол. До незаетия стол, в центъра на масата, седеше директорът — професор Дъмбълдор. Буйната му сребриста коса и брадата му сияеха на светлината а свещите, а по великолепната му тъмнозелена мантия бяха извезани многобройни звезди и луни. Дъмбълдор бе подпрял брадичката си върху сключените върхове на дългите си тънки пръсти и дълбоко замислен, гледаше към тавана иззад очилата си с рамки като полумесеци. Хари също погледна към тавана, омагьосан да отразява истинското небе. Никога не го бе виждал така буреносен. По него се вихреха черни и морави облаци и при новия гръм, проехтял отвън, проблясна разклонена светкавица.

— О, по-бързо! — изстена Рон на съседния стол. — Бих могъл да изям и хипогриф.

Едва бе изрекъл тези думи, когато вратите на Голямата зала се отвориха и настъпи тишина. Професор Макгонъгол поведе дълга процесия от първокурсници към Височайшата маса. Хари, Рон и Хърмаяни бяха почти сухи в сравнение с новодошлите, които сякаш бяха преплували езерото без лодки. Докато се нареждаха пред масата с лице към останалите ученици, само най-дребното момченце със сивкавокафява коса не трепереше от студ и напрежение като другите. То беше загърнато с дреха, която Хари веднага позна — това бе палтото на Хагрид от къртичи кожи. То беше толкова голямо, че изглеждаше като надиплена огромна шатра от черна козина. Дребничкото лице на момчето се показваше над яката и на него се четеше силно вълнение. След като се нареди до ужасно изглеждащите си връстници, момчето погледна към Колин Крийви, вдигна победоносно палците на двете си ръце и устните му изговориха: „Паднах в езерото!“ Случката определено бе предизвикала у него възторг.