Хари Потър и огненият бокал
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #4
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-621-5
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и огненият бокал». Краткое содержание книги:
— Да — намуси се Хърмаяни. — То има страховита слава. Според „Преглед на магьосническото образование в Европа“ там обръщат голямо внимание на Черните изкуства.
— Като че ли съм чувал нещо за него — колебливо се обади Рон. — Къде се намира? В коя страна?
— Ами… май никой не знае — отвърна Хърмаяни и вдигна вежди.
— А… защо? — попита Хари.
— По традиция между училищата по магия и вълшебство има вечно съперничество. „Дурмщранг“ и „Бобатон“ крият къде се намират, та да не им откраднат тайните — небрежно обясни Хърмаяни.
— Айде де! — разсмя се Рон. — „Дурмщранг“ сигурно е голям колкото „Хогуортс“. Как може да се скрие такъв огромен замък?
— Но „Хогуортс“ е скрит! — изненада се Хърмаяни. — Всички го знаят… е, поне тези, които са прочели „История на «Хогуортс»“.
— Значи само ти знаеш — отбеляза Рон. — Е, продължавай. Как се крие място като „Хогуортс“?
— Омагьосано е — обясни Хърмаяни. — Ако някой мъгъл го погледне, вижда само плесенясали стари развалини с надпис „ВХОД ЗАБРАНЕН! ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!“.
— Значи за външни хора и „Дурмщранг“ би изглеждал като развалина?
— Възможно е — вдигна рамене Хърмаяни. — Или е направена магия за отклоняване на мъгъли както при стадиона на Световното първенство. А за да попречат на чуждестранни магьосници да го открият, може да са го омагьосали да бъде неотбележим…
— Я повтори?
— Ами може така да се омагьоса сграда, че да бъде невъзможно да се отбележи на карта, нали?
— Ъъъ… щом казваш — съгласи се Хари.
— Но аз мисля, че „Дурмщранг“ би трябвало да е някъде далеч на север — сподели Хърмаяни. — Някъде, където е много студено, защото в униформите им са включени кожени шапки.
— О, помислете само какви възможности дава това! — размечта се Рон. — Щеше да е лесно да се бутне Малфой от някой ледник и да се обяви това за нещастен случай. Жалко че майка му го е спряла…
Колкото по̀ на север се движеше влакът, толкова по-силен ставаше дъждът. Небето така притъмня, а прозорците толкова се запотиха от влагата, че фенерите светнаха посред бял ден. Потракващата количка със закуски наближи по коридора и Хари купи цял куп котелни сладкиши за всички.
Много от приятелите им ги посетиха следобеда, включително Шеймъс Финигън, Дийн Томас и Невил Лонгботъм, кръглоликото, бързо забравящо момче, отгледано от баба си, една твърде строга вещица. Шеймъс носеше ирландското си кречетало, чиято магия явно вече отслабваше. То все още пискаше „Трой! Мълет! Моран!“, но звучеше слабо и изтощено. След около половин час Хърмаяни се умори от безкрайните разговори за куидич и отново потъна в „Класически заклинания“ за четвърти курс, като се зае да разучава призоваващата магия.
Невил слушаше жадно разговора на останалите, в който финалът на Световното първенство бе преживян наново.
— Баба не ми позволи да отида — печално обясни той. — Не искаше да купи билети. Било е страхотно, нали?
— Така си е — съгласи се Рон. — Виж това, Невил…
Той порови в куфара си на багажника и извади миниатюрната фигурка на Виктор Крум.
— Уха! — не скри завистта си Невил, когато Рон положи Крум на дундестата му ръка.
— Видяхме го и отблизо — продължи Рон. — Бяхме в горната ложа…
— За пръв и последен път в живота ти, Уизли.
Драко Малфой бе застанал пред вратата. Зад него бяха Краб и Гойл, огромните му дебеловрати приятелчета, които се бяха източили поне с трийсетина сантиметра през лятото. Те явно бяха дочули разговора през вратата на купето, която Дийн и Шеймъс не бяха затворили докрай.
— Не помня да сме те канили, Малфой — студено го сряза Хари.
— Уизли, какво е това? — попита Малфой и посочи клетката на Пигуиджън.
Провисналият ръкав на празничната мантия на Рон се поклащаше в такт с движението на влака и откриваше старомодния дантелен маншет.
Рон се втурна да скрие дрехата, но Малфой бе по-бърз, сграбчи ръкава и го дръпна.
— Погледнете! — възторжено извика той и размаха мантията на Рон пред очите на Краб и Гойл. — Уизли, нямаш намерение да я обличаш, нали? Сигурен съм, че това е било много модерно през 1890 година…
— Задави се с повръщано, Малфой! — извика Рон, а цветът на лицето му стана като на мантията, която издърпа обратно.
Малфой прихна в гръмогласен подигравателен смях, а Краб и Гойл глупаво се изкикотиха.
— Е, ще участваш ли, Уизли? Ще се опиташ ли да прославиш семейството си? Ще има и пари, нали знаеш. Ако спечелиш, ще можеш да си позволиш и прилична мантия…
— За какво говориш? — сопна се Рон.