Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
Дори Червената шапчица да се появи по-рано от Вълка!… Може!…
Лиско ще я посрещне, ще я скрие зад бряста и…
Вълка пристигна. Беше запъхтян и по изражението му се разбираше, че ругае наум. Първата му работа бе да се залепи на прозорчето и той се залепи. Усмивката в очите му подсказваше на Лиско, че всичко се развива добре. Вълка напусна прозорчето, отвори вратата и нахълта в стаичката, скочи върху леглото и отметна завивката… А!… Празно!… Цялата завивка!… Пак празно!… Завивката на пода!… Ооо, защо е празно?… Възглавниците полетяха към земята. Вълка ревеше от ярост, кършеше лапи и проклинаше каквото му хрумне. Както проклинаше и оглеждаше за сетен път леглото, той хвана дръжката на вратата, дръпна и…
Вратата се оказа заключена.
Тогава Вълка бутна навън, понеже някои врати се отварят навън…
— Охо! — каза Вълка.
Но той все още не допускаше това, смяташе, че вратата се е запънала, и тъй като се досети нещо, върна се и погледна под леглото. И тук нямаше баба.
— Бабата! — извика Вълка и се изправи. — Къде е бабата?…
Вълка отново се хвърли върху вратата. Натисна навън, дръпна навътре, навън-навътре, навътре-навън. Ядосано ритна вратата.
— Не така!… Не така! — скара му се Лиско отвън. — За тази работа си има ключ.
— Къде е той?
— Там, дето си ТИ.
— Не го виждам!
— Е, тогава е от другата страна.
— Коя страна?
— Там, дето съм АЗ.
— Отвори де!
— Кога?
Вълка извика и заблъска глава в стената, тя беше дървена. Стената.
— Ако не ме лъжат ушите, това е Димби!
— Аз съм! — призна си Димби.
Лиско не се обърна и сега. Вслушваше се, интересуваше го какво ли прави неговият пленник.
— Поседни, Димби — предложи Лиско, без да се обръща. — Може би ще дойдат и другите… Какво чувам?… Това са стъпките на Домби.
— Да — съгласи се Домби зад гърба му. — Откъде знаеш, че ще дойда?
— Познавам си приятелите… Ако не ме лъжат ушите, идва и Мокси.
— През цялото време имах чувството, че някой ме захапва за опашката — каза Мокси и се приближи. — Какво сте се събрали и какво чакаме?… Дойдохме да те вземем.
— Защо? — запита Лиско.
— Защото ни трябваш! — извика извън себе си Мокси. — Какво ще правим без теб?… Хайде, Димби, кажи му, че трябва да си тръгваме от туй проклето място, където се събират вълците!
— Седнете, разположете се — каза Лиско, без да се обръща. — Приятно ми е да ви чувствувам до себе си.
— И на мен — призна Димби.
— И на мен — призна Домби.
— Особено на мен! — рече остро Мокси и погали лисичето с опашката си, понеже се зарадва, че е още живо. — Хайде да бягаме, докато не е късно.
— Хайде, Лиско — подхвана и Димби, — ОНЯ ще дойде всеки момент.
Лиско мълчеше. Изобщо мълчаха. Само птичките не, но те са птички, не шумят, а пеят.
— Лиско!…
В гласа на Мокси се долавяше изненада и безкрайно учудване.
— Какво, Мокси?
— Някой удря по вратата!…
— Така ли?
— Да… Отвътре!…
— Такива работи да се чуват — усмихна се Лиско. — Да бъде отвътре, а не отвън.
— Добре де — намеси се Домби. — Кой чука отвътре?
— Вълка.
Лиско отново се почувствува безкрайно сам. Този път той се обърна… Може би все някой може да е останал… Може би Димби?…
Нямаше никой. Лиско бе готов да се закълне, че пред всички, лек като перце, тича дебеличкият, тромав Домби, следван от мързеливия Мокси, а Димби както винаги е на трето място, със същото време, но с едни гърди разстояние зад магарето.
А тази глупачка Червената шапчица, която Лиско така настойчиво предупреждаваше за опасностите, се появи с песен, окичена с венец от горски цветя, и извика:
— Ей, хлапаче, какво правиш тук?
— Почивам си — отвърна бавно Лиско.
— Уморен ли си?… От какво?
— Свърших една малка работа.
— Защо не влезеш?
— А, тук е по-приятно от вътре.
— Бабооо!
Тишина!
— Бабооо!
— Какво, чедо? — обади се Вълка с преправен глас.
— Отвори!… Дойдох ти на гости.
— Не мога, чедо!
— Защо?
— Един проклетник държи ключа.
— Що за безобразие! — обърна се Червената шапчица към лисичето. — У теб ли е ключът?
— Да.
— Ох, хлапаче, какви са тези шеги! — Тя помилва лисичето и опъна ръка. — Дай!
— Какво?
— Ключа.
— Сакън, Лиско! — извика Мокси.
— Не го давай! — извика Домби.
— Как ще го даде? — засмя се Димби. — Да не е луд.
— Де да го знаеш — рече Мокси. — Ще му хрумне да експериментира.
— А! — учуди се Червената шапчица. — Всички ли сте тук?
— Да — осведоми я Мокси.
— А баба ми?… Къде е баба ми?… Бабооо!…