Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Дон Хуан пошепна, че вероятно ми е омръзнало да гледам и че трябва да насоча вниманието си върху звука на гръмотевицата. За мое учудване осъзнах, че въобще не съм обръщал внимание на гръмотевиците, макар наистина да бяха страховити. Дон Хуан добави, че трябва да проследя звука и да гледам по посока, откъдето смятам, че идва.
Поредиците от светкавици и гръмотевици бяха секнали, но от време на време нещо проблясваше и се чуваше трясък. Гръмотевиците идваха сякаш винаги от дясната ми страна. Мъглата се вдигаше и аз, вече свикнал със смолисто черната тъмнина, успях да различа очертанията на околната растителност. Светкавиците и гръмотевиците продължиха и изведнъж цялата дясна страна се разтвори и аз съзрях небето.
Електрическата буря сякаш се движеше към дясната ми страна. Блесна нова светкавица и аз видях далечна планина вдясно. Светлината озари всичко наоколо, откроявайки силуета на планинския масив. На върха му съгледах дървета; приличаха на стройни черни фигури, открояващи се на фона на блестящото бяло небе. Над планините видях дори кълбести облаци.
Около нас мъглата съвсем се беше разнесла. Духаше силен вятър и аз чувах шумоленето на листа по големите дървета вляво от мен. Електрическата буря беше вече твърде далеч, за да озарява дърветата, но тъмните им очертания оставаха ясни. Светлината на бурята ми позволи да установя обаче, че вдясно от мен се простира верига далечни планини и че гората е само отляво. Сякаш гледах надолу към някаква тъмна долина, която не можех да видя. Планинската верига, над която сега се разразяваше електрическата буря, беше на отсрещната страна на долината.
После заваля. Притиснах се към скалата колкото можех повече. Шапката ми добре ме предпазваше. Седях, свил колена към гърдите си, и само глезените и обувките ми се мокреха.
Валя дълго. Дъждът беше възтопъл. Усещах го по краката си. После заспах.
Събуди ме птичи шум. Огледах се за дон Хуан. Нямаше го; обикновено бих се зачудил дали не ме е оставил сам на това място, но шокът от гледката наоколо почти ме парализира.
Изправих се. Краката ми бяха подгизнали, а периферията на шапката наквасена, при това в нея още имаше вода, която се стичаше по мен. Не се намирах в никаква пещера, а под някакви гъсти храсти. За момент изпитах несравним смут. Стоях на равно място между две малки купчини пръст, покрити с храсти. От лявата ми страна нямаше дървета, а от дясната — никаква долина. Пред мен там, където бях видял пътека, водеща към гората, се изправяше гигантски храст.
Отказах да повярвам в това, на което бях свидетел. Несъответствието между двете версии на действителността ме караше да се вкопча във всяко обяснение. Хрумна ми, че е абсолютно възможно да съм заспал тъй дълбоко, че дон Хуан да ме е пренесъл на гръб на друго място, без да ме събуди.
Разгледах мястото, където бях спал. Там земята беше суха — суха беше и земята на мястото до мен, където беше седял дон Хуан.
Повиках го няколко пъти, а след това ме обзе силно безпокойство и започнах да дера гърло колкото мога по-силно. Той се появи иззад някакъв шубрак. Веднага разбрах, че много добре знае какво става с мен. Усмивката му беше тъй дяволита, че накрая и аз се усмихнах.
Не исках да губя никакво време и да го разигравам. Изломотих набързо какво става с мен. Обясних колкото е възможно по-внимателно всички подробности около нощните ми халюцинации. Той слушаше, без да ме прекъсва. Не можа обаче да остане сериозен и на няколко пъти се разсмя, но тутакси се овладяваше.
Три или четири пъти го помолих да обясни някои неща; той само тръскаше глава, сякаш цялата история бе неразбираема и за него.
Когато свърших разказа си, той ме погледна и каза:
— Изглеждащ ужасно. Може би трябва да притичаш зад някой храст.
Закикоти се, а след това добави, че трябва да се съблека и да изстискам дрехите си, за да изсъхнат.
Слънцето грееше ярко. Имаше много малко облаци. Денят беше ветровит и свеж.
Дон Хуан тръгна и ми каза, че отива да потърси някакви треви и че аз трябва да се съвзема, да хапна нещо и да не го викам, докато не се успокоя и не добия сили.
Дрехите ми наистина бяха мокри. Седнах на слънце да изсъхна. Чувствах, че единственият начин да се отпусна беше да взема бележника си и да попиша. Докато работех върху бележките си, хапнах.
След няколко часа се поободрих и повиках дон Хуан. Той ми отговори от някакво място близо до върха на планината. Каза ми да взема кратуните и да се изкача при него. Когато стигнах там, намерих го да седи на една гладка скала. Отвори кратунките и си взе малко месо. Подаде ми две големи парчета.