Пътят на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на мирния воин». Краткое содержание книги:
Както се смеехме, той ми връчи парцала за миене.
Следващата вечер Сократ за първи път не каза нито дума за моето поведение. Схванах посланието му: отсега нататък аз поемах отговорността да наблюдавам себе си. Едва сега установих колко добронамерени са били неговите забележки. Вече почти ми липсваха.
Тогава още не го осъзнах, а и месеци след това нямаше да си дам сметка, но от въпросната вечер Сократ бе престанал да ми бъде «родител» и бе започнал да ми бъде приятел.
Реших да се отбия при Джоузеф и да му разкажа какво се бе случило. Докато вървях по «Шатък», покрай мен префучаха с вой две пожарни коли. Така и не им обърнах внимание, докато не наближих кафенето и видях оранжевото небе. Тогава хукнах към него.
Когато стигнах, тълпата вече се разпръсваше. Самият Джоузеф също току-що бе пристигнал и стоеше пред овъгленото си, изтърбушено кафене. Все още бях на двадесетина метра от Джоузеф, когато го чух как изстена от мъка, бавно коленичи и заплака. После скочи с вик на ярост, а миг след това беше напълно овладян и релаксиран. Забеляза ме.
— Дан! Радвам се да те видя пак — лицето му беше напълно спокойно.
Началникът на пожарникарите отиде при него и му каза, че пожарът вероятно е тръгнал от съседното ателие за химическо чистене.
— Благодаря — отговори му Джоузеф.
— О, Джоузеф, толкова съжалявам — казах аз. Но след миг надделя любопитството ми. — Джоузеф, видях те преди минута. Беше много разстроен.
Той се усмихна.
— Да, бях много разстроен, затова позволих на мъката да избликне навън.
Спомних си думите на Сок: «Остави го да избликне и да изтече». Досега това ми се бе струвало просто една хубава идея, но тук, пред почернелите, облени с вода останки на неговото красиво кафене, този крехък воин наистина бе демонстрирал съвършено владеене на емоциите си.
— Толкова красиво местенце беше, Джоузеф — въздъхнах аз, поклащайки глава.
— Да — отвърна замислено той, — нали?
По някаква причина неговото спокойствие ме разтревожи.
— Сега вече изобщо ли не си разстроен?
Той ме погледна безстрастно и после каза:
— Имам една история, която може би ще ти хареса, Дан. Искаш ли да я чуеш?
— Ами, да.
В едно малко рибарско селце в Япония живеела млада, неомъжена жена, която родила дете. Родителите й се почувствали опозорени и настояли да научат кой е бащата. Тя се страхувала и не искала да им каже. Рибарят, когото обичала, й казал тайно, че заминава да си търси късмета и ще се върне, за да се ожени за нея. Родителите й продължили да настояват. Отчаяна, тя ги излъгала, че бащата е Хакуин, един монах, който живеел на хълма.
Разгневени, родителите занесли малкото момиченце до вратата му, чукали, докато той им отворил и му подали бебето с думите:
— Това дете е твое, трябва да си се грижиш за него!
— Така ли? — казал Хакуин, взел бебето в обятията си и помахал на родителите за сбогом.
Минала една година и истинският баща се върнал да се ожени за момичето. Отишли при Хакуин да го помолят да им върне детето.
— Трябва да вземем дъщеричката си — казали те.
— Така ли? — отвърнал Хакуин и им подал детето.
Джоузеф се усмихна и зачака реакцията ми.
— Интересна история, Джоузеф, но не разбирам защо ми я разказваш точно сега. Искам да кажа, точно когато кафенето ти изгоря!
— Така ли? — отвърна той. После двамата се разсмяхме и аз примирено поклатих глава.
— Джоузеф, ти си смахнат колкото Сократ.
— О, благодаря, Дан… а ти се притесняваш колкото за двама ни. Но не се тревожи за мен, аз бях готов за промяна. Вероятно скоро ще замина на юг… или на север. Все едно.
— Все пак не си тръгвай, без да се сбогуваш.
— Довиждане, тогава — каза той и ме прегърна по този свой начин, който ме изпълваше с топлина. — Утре потеглям.
— Ще се сбогуваш ли и със Сократ?
Той се разсмя и отговори:
— Ние със Сократ много рядко си казваме «здравей» или «сбогом». Някой ден ще разбереш.
При тези думи се разделихме. Това щеше да се окаже последният път, когато виждах Джоузеф.
В 3:00 часа в петък през нощта минах покрай часовника на «Шатък» на път за бензиностанцията. Съзнавах повече от всякога колко много още имам да уча.
Още от вратата на офиса заговорих:
— Сократ, кафето на Джоузеф изгоря тази вечер.
— Странно — каза той. — Кафето обикновено само загаря.
И на всичко отгоре се шегуваше!
— Има ли пострадали? — попита той, не особено загрижен.
— Не, доколкото знам. Ти чу ли ме всъщност, не си ли поне малко разтревожен?