Пътят на кинжала
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на кинжала». Краткое содержание книги:
В Иллиан Ранд се заклева да изтласка воините на Сеанчан обратно в океана, макар че сред Аша’ман се появяват признаци на лудост.
В Геалдан Перин се озовава лице в лице с интригите на Белите плащове, на сеанчанските нашественици, на пръснатите из страната Шайдо Айил и на самия Пророк. Любимата жена на Перин, Файле, може да заплати с живота си, а на самия Перин — да му се наложи да обрече на гибел душата си, за да я спаси.
Междувременно разбунтувалите се Айез Седай под водачеството на своята млада Амирлин Егвийн ал-Вийр се озовават пред армия, изпратена да ги спре пред Бялата кула. Но Егвийн е решена да свали узурпаторката Елайда и отново да обедини Айез Седай. Тя все още не рабира цената, която останалите — и тя самата — ще трябва да заплатят.
Ренайле пристъпи в кръга, коленичи до Купата и грижливо започна да я увива с бялата коприна.
— Това ще го занеса на Надзорницата на Корабите — промълви тя. — Ние изпълнихме нашата част от сделката. Сега вие, Айез Седай, трябва да изпълните своята. — Мерилил издаде гърлен звук, но когато Елейн извърна очи към нея, Сивата се превърна в статуя на спокойна вглъбеност.
— Може и да сте изпълнили своята част — отвърна Нинив, надигайки се едва-едва. — Може би. Ще видим кога този твой… плъзгун ще започне да се обръща. Ако изобщо се обърне! — Ренайле я прикова с поглед над Купата, но Нинив не й обърна внимание. — Странно — промърмори тя и заразтрива слепоочията си; гривната с пръстените се закачи в косата й и тя направи гримаса. — Почти усещам някакво ехо на сайдар. Сигурно е това!
— Не — отвърна замислено Елейн. — Аз също го усещам. — Не само смътно доловимия пукот във въздуха, не и точно ехо. По-скоро сянка на ехо, толкова бледа, че сякаш й се стори, че някой използваше сайдар от… Тя се обърна. На хоризонта на юг просветнаха мълнии, десетина мъртвешко бледосини стрели на фона на следобедното слънце. Много близо до Ебу Дар.
— Дъждовна буря? — възкликна Сарейта. — Времето вече се оправя. — Но никакви облаци нямаше по небето дори там, където мълниите се раздвояваха и падаха към земята. Сарйета не беше достатъчно силна, за да усети владеенето на сайдар от толкова далече.
Елейн потръпна. И тя не беше чак толкова силна. Освен ако някой не използваше точно толкова, колкото и те бяха прелели от билото на този хълм. Петдесет, или дори сто Айез Седай, и всички преливащи наведнъж. Или…
— Не може да е някоя Отстъпница — промълви тя. Зад нея се чуха стонове.
— Една не може да го направи — съгласи се тихо Нинив. — Може би не са ни усетили, както и ние тях. Може би. Но сигурно са ни видели, освен ако не са слепи. Светлината да ни изгори скапания късмет дано! — Тихо или не, но беше доста възбудена; често мъмреше Елейн, че използва такъв език. — Вземи със себе си всички, които искат да заминат в Андор, Елейн. Аз ще… Ще те намеря там. Мат е в града. Трябва да се върна да го взема. Да го изгори дано това проклето момче. Той дойде заради мен и сега не мога да го оставя.
Елейн вдиша дълбоко и потрепери. Кралица Тилин можеше да остави на милостта на Светлината — Тилин все някак щеше да оцелее, доколкото това бе възможно. Но Мат Каутон, нейният много странен поданик, нейният невероятен спасител… Беше дошъл и заради нея и беше предложил много повече. А и Том Мерилин, скъпият й Том… Толкова й се искаше понякога да се окаже истинският й баща, пък Светлината да изгори дано това, в което щеше да бъде уличена майка й. И момчето, Олвер, а също и Чел Ванин, и… Трябваше да мисли като кралица. „Короната на Розата е по-тежка от планина — й беше казвала майка й — и дългът ще те кара да плачеш, но трябва да търпиш и да правиш това, което си длъжна.“
— Не — каза тя твърдо. — Не. Виж се, Нинив. Та ти едва се държиш на крака. Дори всички да отидем, какво бихме могли да направим? Колко ли Отстъпници вече са се струпали там? Ще загинем, и още по-лошо, без никаква полза. Отстъпниците нямат никаква причина да търсят Мат или останалите. Те ще търсят нас.
Нинив я зяпна. Опърничавата Нинив, с пот, потекла по лицето, и с олюляващи се от немощ крака. Чудесната, изящната, глупавата Нинив.
— Да го оставим ли, Елейн? Авиенда, я поговори с нея. Кажи й нещо за онази чест, която непрекъснато намесваш.
Авиенда се поколеба, после поклати глава. Беше също толкова изпотена, колкото Нинив, и ако се съдеше по походката й — не по-малко изтощена.
— Има времена, когато трябва да се сражаваш дори да няма никаква надежда, Нинив, но Елейн е права. Сенкодушите няма да търсят Мат Каутон — те ще търсят нас и Купата. Той може вече да е напуснал града. Ако отидем там, рискуваме да им дадем възможност да развалят това, което сме направили. Където й да изпратим Купата, ще могат да ни принудят да им кажем кои сме изпратили с нея и къде.
Лицето на Нинив се сви от болка. Елейн протегна ръце да я прегърне.
— Твар на Сянката! — извика една от жените и тутакси всички жени на билото прегърнаха сайдар. Огнени кълба се изстреляха от ръцете на Мерилил, на Кареане и Сарейта. Някакво огромно крилато същество лумна в пламъци и се заобръща, сгромолясвайки се от небето малко отвъд урвата, оставяйки след себе си мазен черен дим.
— Още една! — извика Кирстиан и посочи нагоре. Второ крилато същество полетя встрани от хълма, с тяло голямо колкото цял кон, с криле, изпънати на най-малко тридесет крачки, с изопнат напред дълъг врат и щръкнала назад още по-дълга опашка. На гърба му седяха присвити две човешки фигури. След него полетя огнен вихър, най-бързо от Авиенда и от Морския народ, които стояха неподвижно и запридаха без излишни движения на ръцете. Огромното нещо прелетя оттатък хълма зад фермата и като че ли изчезна.