Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Та ето какво станало там, на Стария площад. „Подработваб“ се съставът на съветската делегация за Ленинград, за симпозиума на КОМЕСКО (Европейската асоциация на писателите) за съдбините на романа и А. Т. можал да издейства аз да бъда включен в тази делегация. (А Иличов му отстъпил, защото за симпозиума бил нужен декор.)
Още преди той да си довърши приказката, вече бях разбрал: за нищо на света няма да ида! Ето от какви панаирджийски мероприятия се състои животът на писателя на повърхността… Евтин начин бяха измислили те за показването ми на Европа (а и каква ти Европа се бе събрала под крилата на Вигорели!): в състава на делегация, разбира се, единодушна — а всяко отклонение от единодушието ще бъде не само измяна към родината, но и предателство спрямо „Новый мир“. Да кажа каквото мисля, наистина е невъзможно. И рано. А да ида, за да ме показват като маймуна, е позор. След като бях върнал с празни ръце толкова западни кореспонденти, трябваше да продължавам линията си и занапред.
— Излишно сте се трепали, Александър Трифонич. Мен съвсем не ме влече натам, а и няма какво да правя: наскоро се върнах от Ленинград, не съм свикнал да миткам.
Тук именно минаваше между нас чертата, непрекрачена през всичките години на литературната ни близост: никога не можахме истински да разберем и приемем какво мисли другият. (Поради потайността на моята работа и моите цели той особено не можеше да ме разбере.)
А. Т. се засегна. (Колко е засегнат, той обикновено показваше не отведнъж, но после непрекъснато се връщаше към тази обида. Както впрочем и аз.)
— Задачата ми беше — да отстоя справедливостта. А вие можете да откажете, ако искате. Но интересите на съветската литература налагат да бъдете там.
Аз да не би да съм полагал клетва за вярност към нея?
Случи се там и Виктор Некрасов, неотдавна жигосан на мартенската „среща“ и от няколко месеца под партийно следствие в Киев — и той, той също ме увещаваше… да съм заминел!
Дори и на него толкова неща още не му бяха ясни и не можех да му ги обясня…
Дружният вътрешен порив ги теглеше и двамата към ресторанта, а аз по-скоро щях да пукна, отколкото да прекрача този праг. Без да сме намислили какво ще правим, поехме отначало към Страстной булевард (така го наричат още — бившия Наришкински — инак самия Страстной болшевиките го унищожиха напълно). Тогава забелязах колко неумело и плашливо прекосяваше А. Т. платното на улицата („Много са опасни тия московски кръстовища“). Нали беше отвикнал да се движи по улиците другояче освен с автомобил… А автомобилният пътник не може, не е способен да разбере пешеходеца дори и на симпозиум. А. Т. започна да ни говори, че симпозиумът, разбира се, ще е празна работа: няма, романи, за които да ти се ще да спориш; и изобщо роман сега няма; и „в наше време романът дори надали е възможен“. (Вече бе започната „Ракова болница“, преди една година бе завършен „Кръгът“, но не знаех в какъв вид да го предложа на Твардовски. И тъй, с вързани ръце и запушена уста ще трябва да седя на симпозиума и да слушам стоустото: романът умря! мина му времето на романа! не може да има роман!…)
С тъга говореше А. Т. и за това, че на Запад добре го познават като прогресивен издател, но не го познават като поет. „Ами да, при мен стихът е мерен и има съдържание…“ (Ама не беше в модернизма работата, а в това как да се преведе руската душевност, селяшкото, земното в най-хубавите стихотворения на А. Т.) „Вярно, моите «Зидари» обиколиха цяла Европа“ — утешаваше се той.
Всичко вървеше наопаки: и партийното следствие в Киев, и моето упорство — и те двамата се отскубнаха от мен и тръгнаха да пият лимонада. Изпроводих ги като пропаднали хора: векът е толкова забързан, а те не знаят къде да си дяват времето.
Но работата не свърши с това: по-късно ми се наложи заради тоя симпозиум да забягна от къщи с велосипед, без да си оставя адреса. Както навремето директорът ме викаше в училището, така сега ме привикваше управата на съюза с телеграми и вестоносци: да съм заминел и толкоз. Но не ме намериха.
(А Твардовски добре използвал тоя симпозиум: после ги закарали в Пицунда, на Хрушчовата вила, и Лебедев му направил добра услуга: нагласил рецитиране на „Тьоркин на онзи свят“. Чужденците се зверили, Хрушчов се смял — е, значи разрешено е, пробутали го (Тарикатът Аджубей пръв я отпечата, само че с такова встъпление: колко красиво слушал Шолохов поемата (!?…) Съвсем по аджубеевски: хем и с едните, и с другите да е добре, хем: като не си писал нищо свое от 30 години, ще слушаш…).