Графинята и Сребърния меч
- Автор: Греъм Хедър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангел Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Графинята и Сребърния меч». Краткое содержание книги:
Мълчанието й подклаждаше необуздания му, навярно подсъзнателен, гняв. Тя го бе измамила. Е, да, бе мамила Монджой със Сребърния меч. Навярно не бе възнамерявала да го стори… Но нали сама му направи това предложение — една нощ с него срещу свободата й.
Мъжът отново изруга.
— Направих всичко възможно, за да не ви причиня болка, Катрин. Вярвам, че ми се е удало. Малко жени още при първото подобно преживяване изпитват непомрачено щастие…
Внезапното нападение го завари съвсем неподготвен. Тя скочи към него и юмручетата й го уцелиха по брадичката и под окото.
— Света Богородице! — извика той и стисна китките й. Момичето лежеше върху него с притиснати към хълбоците му бедра, без да осъзнава опасността на положението си.
— Ах ти, надут негодяй! Как смееш! Копеле, мръсник, разбойник! Арогантността ти е невероятна! Ти — герой, който не смее да открие лицето си, какво си въобразяваш…
Пръстите на непознатия още по-силно стиснаха китките й.
— Нищо не си въобразявам, а го зная. И ако не внимаваш, между нас ще се състои още една много интимна среща.
— О, не! — момичето трябва да бе усетило възбуденото размърдване между бедрата си, защото пое дълбоко въздух, опитвайки да се освободи. Мъжът я остави да се съпротивлява, докато разбере, че не може да го надвие, след това с неохотно я пусна. Оказала се свободна, Кет се извърна към стената.
— Наистина се постарах да не ти причинявам болка — потвърди Дамиан.
Не след дълго я чу да въздиша.
— Не ме боля, но… — Дамиан се засмя в мрака. Гласът й звучеше озадачен. Очевидно не е мислила, че би могла да се наслади на осъществяването на собственото си предложение.
— О, Боже! — внезапно проплака тя и Дамиан отгатна, че е закрила лице с дланите си. Вероятно сега отново прекарваше случилото се през ума си, спомняше си и най-дребните подробности. — Никога! — прошепна тя. — Не бих и помислила, о, небеса! По-добре да се обеся!
— За теб наистина бе по-добре да изживееш първия път с мен, вместо с Монджой — отвърна той и отново се наложи да обуздава гнева си от измамата й.
— Никога няма да… лежа така до него — страстно го увери тя.
„Тук се лъжеш, Кет“ — мислено отвърна Дамиан.
— Сега съм свободна… — плахо поде тя.
— Нищо не съм ти обещавал.
— Но ти си Сребърния меч. Трябва да постъпваш така, както подобава на името ти. Дай ми дума!
— Не мога.
— Трябва!
Той скочи разгневен, закопча панталоните си и посегна за ризата, която бе преметнал на един стол. След това пипнешком откри останалите си дрехи и ризницата.
— Едно е сигурно, Катрин. В часовете до изгрев слънце ще те оставя на мира.
Той затръшна вратата след себе си и се взря в нощта.
— О, да, Кет — прошепна Дамиан. — Скоро ще споделиш леглото на Монджой!
Той седна на една скала, за да дочака края на нощта. От самото начало трябваше да го стори. Часовете се точеха, а Дамиан оставаше едновременно гневен и загрижен. Да, той ще си отмъсти. На зазоряване свирна на коня си и препусна към замъка Клифърд, негов дом и наследствена крепост.
През изтеклата нощ Катрин бе разкъсвана от смесени чувства — гняв, учудване и страх. Какво бе сторила! Загрижена се питаше как ли би се държал един съпруг, когато открие, че младата му жена не е девствена.
В паметта й се повтаряха снощните събития — всяко, дори едва доловимо докосване, всяка милувка, болката, гневът, необяснимото чудо…
Руменина изби по страните на Кет и тя си забрани да мисли за това, но случилото се безпощадно щеше да я преследва. В тъмната като в рог нощ момичето се бе отдало на един непознат, на един мъж, чието лице не би могла да разпознае, ако някога отново го види.
Зъзнеща, тя сключи ръце на гърдите си и преглътна.
Най-сетне се утеши с успокоителната мисъл, че е била подведена от виното. Виното, изпито, за да извоюва свободата си… Сега трябваше да спи и да събере сили. Всичко ще се оправи. Сребърния меч е човек на честта и дори без нищо да е обещавал, ще се чувства длъжен да я пусне. Съвестта не би му позволила да предаде момичето на граф Клифърд.
Какво ли щеше да й донесе бъдещето — сега, когато толкова неща се бяха променили? Едно бе сигурно — Кет не можеше нито да мрази, нито да презира Сребърния меч. Той я бе дарил с нещо непознато — сладко и необяснимо. А това, което момичето му бе дало, не бе незаслужено, защото този мъж бе тайнственият стрелец, спасил някога живота на баща й.
Нямаше представа колко дълго е спала, когато бе разбудена от тропот на копита. Обзе я дива паника. Все още бе сама в леглото, което през изтеклата нощ сподели със Сребърния меч, Кет скочи, нахлузи бялата роба, измъчвана от въпроса кои ли са ездачите, спрели край колибата. Дьо Ла Вил и хората му? Принц Джон?