Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Сигурен съм в това — рече Морис.
— Тогава — каза Моран, разтреперан като някоя стара мома, — щом изповядвате нещо, което днес никой не изповядва, тоест, че имате благородно сърце, вие не преследвате също така и малки деца?
— Аз ли? — попита Морис и се замисли, но паметта му бе услужлива. — Попитайте мръсника Симон и от него самия ще разберете как го е била тази ръка заради това, че имаше дързостта пред мен да набие малкия крал.
Отговорът предизвика моментален ефект: всички присъстващи станаха на крака.
Не се изправи само Морис. Той въобще не се беше досетил, че това раздвижване около масата се дължи на собственото му Взастъпничество за малкия дофин. — Какво става? — силно учуден запита Морис.
— Стори ни се, че ни викат от фабриката — отвърна Димер.
— Не, не — добави Женевиев, — и на мен тъй ми се стори, но ето че никой не вика…
Всички седнаха по местата си.
— О — възкликна Моран с разтреперан глас, — вие ли сте онзи военен, който тъй благодетелно се е застъпил за едно малко дете?
— Нима това вече се е разчуло? — попита Морис с мила наивност.
— Ето едно благородно сърце! — рече Моран и за да не издаде вълнението си, стана и отиде във фабриката, като си намери най-благовидния предлог: работата.
— Да, гражданино — каза Димер, — разчу се. Държа да ви кажа, че десетки хора, които въобще не знаят кой сте вие, ви поздравяваха.
— Й по-добре, че не го знаят — рече тайнствено Женевиев, — подобна слава днес е до известна степен опасна!
И така, в този странен разговор всеки, без сам да разбере как стана това, каза по една силно емоционална, доблестна, героична и достойна за възхищение дума.
Имаше дори любовни възклицания.
XV
Веднага щом станаха от масата, на Димер му бе съобщено, че в кабинета му го очаква нотариусът. Той се извини на Морис и отиде да се види с новия гост.
Ставаше въпрос за закупуването на една къща на улица Кордери, срещу парка на кулата Тампъл. Къщата бе толкова стара, че без основен ремонт нямаше да бъде възможно да се обитава.
Сутринта Димер се беше срещнал със собственика на сградата и беше приел да я купи за деветнадесет хиляди франка. Сега нотариусът му носеше договора, подписан най-внимателно от този собственик. В договора беше залегнала клауза, къщата още същия ден да бъде предадена на новия господар, за да започне той веднага ремонтните работи.
След подписването на договора Димер и Моран отидоха заедно с нотариуса да направят последен оглед на покупката и да платят сумата.
Къщата беше на три етажа. Имаше и мансарда. В долната си част, която навремето явно бе служила като пивница, имаше прекрасни мазета. Именно тях хвалеше продавачът най-много, когато го срещнаха. Те бяха най-забележителната част от цялото здание. Димер и Моран се направиха, че не обръщат кой знае колко внимание на неговите похвали. Те слязоха в мазетата с домакина, сякаш само за да не го засегнат.
При продажба собствениците винаги послъгват по малко, но този казваше истината. Мазетата наистина бяха великолепни. Едното от тях се простираше под самата Кордери, тъй че влезеше ли човек вътре, чуваше над главата си уличното движение.
Моран и Димер заговориха как ще се запуши подземието, ще извършват ремонта на горната част на дома, как биха могли да разширят мансардата, за да направят сградата по-удобна не за пивница, а за живеене; минаха на първия, качиха се на втория, огледаха третия етаж. Оттам имаше прекрасен изглед към парка на Тампъл, те дори забелязаха как войниците от националната гвардия сновяха нагоре-надолу из широкия двор под кулата, където бяха затворени Мария Антоанета, дъщеря й и принцеса Елизабет.
Димер и Моран съгледаха и своята приятелка, гражданката Плюмо, която пъргаво шеташе между посетителите на своята гостилничка.
Бе очевидно, че купувачите на старата къща не желаеха особено много да бъдат забелязани от гостилничарката, тъй като постоянно гледаха да изтикат продавач а напред и да се прикрият зад едрите му мускулести рамене.
Димер наистина прояви любопитство към таванските помещения. Зачуденият собственик дълго рови за ключовете, но все пак ги откри някъде и заотключва, като непрестанно редеше:
— Никак не мога да си представя наоколо по-добра сграда от тази…
— Не съм се измамил — прошепна между другото Моран на Димер. — Тази къща ще ни свърши великолепна работа!
— Виждаш ли само какви са мазетата? — шушнеше му Димер…
— Разбира се — отвърна Моран, — те ще ни спестят цели два дни труд.
— Смяташ ли, че подземието е точно срещу кръчмата? — продължи да разпитва Димер.
— Малко по-вляво е, но нищо не ни пречи… — отвърна Моран.