Нарцис и Голдмунд
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нарцис и Голдмунд». Краткое содержание книги:
— Лизбет — каза майсторът, — трябва да донесеш още един прибор, доведох гост. Той е, да, действително аз дори името му не знам. — Голдмунд му го каза. — Значи Голдмунд. Можем ли да се храним?
— Веднага, татко.
Девойката донесе една чиния, излезе навън и скоро се върна отново със слугинята, която носеше яденето. Свинско месо, леща и бял хляб. По време на яденето бащата говори с момичето за незначителни неща. Голдмунд седеше мълчалив, похапна малко и се почувства твърде несигурен и потиснат. Момичето му се харесваше необикновено, стройно, с красива фигура и почти толкова едро, колкото и бащата, но то седеше сдържано и съвсем недосегаемо като зад стъкло и не отправи към чужденеца нито дума, нито поглед. Когато се нахраниха, майсторът каза:
— Аз ще си почина още половин час. Ти иди в работилницата или се поразходи навън, после ще говорим за работата.
Голдмунд поздрави и излезе. Цял час, може би и повече, бе изминал, откакто майсторът видя рисунката му, а не отрони нито дума за нея. Сега трябваше да чака още половин час. Е, нищо не можеше да се промени, чакаше. Не влезе в работилницата, вече не искаше отново да вижда рисунката си. Отиде в двора, седна на коритото до чешмата и се загледа във водната нишка, която непрестанно се стичаше от тръбите в дълбока каменна раковина и при падането си образуваше лекички вълни, а тъй като бе увлякла от дълбочината и малко въздух със себе си, от нея отскачаха устремени нагоре и надолу бели перли. В тъмното огледало на раковината той видя своя образ и помисли, че този Голдмунд, който го гледаше от водата, отдавна вече не е Голдмунд от манастира или Голдмунд на Лидия, вече не е и Голдмунд от горите. Мислеше, че и той, и всеки човек се изменя, понесен от течение, се преобразява, а накрая се разтваря, докато неговият, създаденият от художника образ остава непроменим, винаги един и същ.
„Може би — мислеше той — коренът на всички изкуства, а може би и на целия човешки дух е в страха пред смъртта. Ние се страхуваме от нея, изтръпваме пред тленността, с тъга гледаме как непрестанно цветята увяхват и листата падат и в собственото си сърце усещаме увереността, че също сме тленни и скоро ще увехнем. Ако ние като художници създаваме картини или като мислители откриваме закони и формулираме идеи, то го правим, за да спасим нещичко от големия мъртвешки танц, да сътворим нещо, което да бъде по-дълголетно от нас самите. Жената, по чийто образ майсторът е изваял своята прекрасна Мадона, може би вече е увехнала или мъртва, а скоро и той ще бъде мъртъв. Други ще живеят в дома, други ще се хранят на масата му, но неговото творение ще продължава да стои и да светлее в тихата манастирска църква още сто години, а и много по-дълго, и Мадоната ще остане винаги красива и усмихната, със същата уста, която е колкото цъфтяща, толкова и тъжна.“
Голдмунд чу, че майсторът слиза по стълбите и се устремява към работилницата. Той ходеше нагоре и надолу из нея, отново и отново гледаше рисунката му, най-после се спря до прозореца и каза по своя малко бавен и сух начин:
— При нас обичаят е такъв, че един чирак трябва да учи най-малко четири години и баща му да плаща на майстора за учението. — И тъй като той направи пауза, Голдмунд помисли, че майсторът се страхува, дето няма да получи от него никакви пари за учението му. Светкавично изтегли ножа от джоба си, разпра шева около скрития дукат и го измъкна с пръсти. Никлаус го погледна учуден и взе да се смее, когато Голдмунд му подаде златната монета.
— Ах, така ли си помисли? — засмя се той. — Не, млади човече, златната си пара трябва да запазиш. Слушай ме внимателно сега. Казах ти как стоят нещата с чираците в нашето сдружение. Но нито аз съм обикновен майстор, нито ти си обикновен чирак. Един чирак би трябвало да започне своето учение на тринадесет, четиринадесет или най-много на петнадесет години и през половината време на учението да изпълнява второстепенни работи и да бъде пращан насам и натам като слуга. Ти обаче вече си пораснал момък и според възрастта си би могъл отдавна да бъдеш калфа или дори майстор. В нашето сдружение хората никога не са видели чирак с брада. Казах ти вече и че не искам да държа чирак в къщата си. Пък и ти съвсем не изглеждаш човек, на когото може да се заповядва и да бъде пращан тук и там.
Нетърпението на Голдмунд се бе засилило до краен предел. Всяка от отмерените думи на майстора го разпъваше на кръст и му изглеждаше отвратително скучна и даскалска. Той буйно извика:
— Защо ми казвате всичко това, след като изобщо не мислите да ме вземете на учение?
Непоколебим, майсторът продължи по стария начин:
— Върху твоята молба аз размишлявах два часа, сега трябва да имаш търпението да ме изслушаш. Видях рисунката ти, тя има грешки, но въпреки това е хубава. Ако не беше такава, то бих ти подарил половин гулден и бих те отпратил и забравил. Не мисля да говоря повече за рисунката. Бих искал да ти помогна да станеш художник, може би за това си предопределен. Но чирак ти вече не можеш да бъдеш. А който не е бил чирак и не е отслужил времето на учението си, няма право да стане калфа и майстор в нашето сдружение. Това трябваше да ти бъде казано предварително. Но следва да направиш опит. Ако ти е възможно да останеш известно време тук, в града, то можеш да идваш при мене и да понаучиш някои неща. Ще го вършиш без задължения и договор, можеш да си отидеш по всяко време. Позволено ти е в работилницата ми да счупиш няколко резеца и да развалиш няколко парчета дърво. А ако проличи, че не си дърворезбар, ще трябва да се обърнеш към нещо друго. Съгласен ли си с това?