Нарцис и Голдмунд

В някаква мелница една млада слугиня толкова му хареса, че той остана два дни в околността и бродеше из нея, момичето се усмихваше и на драго сърце бъбреше с него. На Голдмунд му се стори, че най-хубаво би било да потърси работа при мелничаря и да остане завинаги тук. Седеше при рибарите, помагаше на коларите при храненето и чесането на конете, в замяна му даваха хляб и месо и позволението да пътува заедно с тях. След дългата самота един раздвижен дружелюбен свят, след дългото размишление ведростта сред разговорливите доволни хора, след дългите страдания и глад, всекидневно да има изобилна храна и да бъде сит — това му се отразяваше благотворно и той с удоволствие се оставяше да го носи тази радостна вълна. Хората го взеха със себе си и колкото по се приближаваха до града, седалище на епископа, толкова по-весело и по-оживено ставаше шосето.

В едно село, тъкмо когато се свечеряваше, Голдмунд тръгна да се разходи под разлистените дървета край водата. Спокойна и широка течеше реката, изпод корените на дърветата шумеше и въздишаше бързей, а над хълма се издигна луната, разпиля светлини по водите и сенки в клоните. Тогава той видя едно момиче да седи и да плаче, току-що се било скарало с любимия си, който си отишъл и го оставил там. Голдмунд седна до него, изслуша моминската жалба, поглади ръката на непознатата и й разказа за гората и за сърните, поутеши я малко, дори я накара да се засмее и тя му позволи да я целуне. Но тогава любимият й се върна отново да я търси: беше се успокоил и съжаляваше за караницата. Щом намери Голдмунд да седи до девойката, веднага се нахвърли върху му и взе да го удря с юмруци. Голдмунд с мъка се отбраняваше, накрая успя да се справи и момчето, като проклинаше, си тръгна към селото, а момичето отдавна бе избягало. Голдмунд обаче не се доверяваше на настъпилия мир, изостави нощния си лагер и до полунощ продължи да върви на лунната светлина през един сребърен смълчан свят, много доволен, радващ се на силните си крака. Вървя, докато росата изми белия прах от обувките му, а сам изведнъж се почувства уморен, легна под най-близкото дърво и заспа. Отдавна бе настанал ден, когато нещо го разбуди с гъделичкане по лицето; още пиян от съня, с опипваща ръка той го отмахна и пак заспа, но наскоро отново бе събуден от същото гъделичкане; пред него стоеше селско момиче, гледаше го и го гъделичкаше с върха на върбова вейка. Той се поразсъни усмихнат, те си кимнаха и тя го отведе в една плевня, където по-добре щял да се наспи. Там двамата спаха известно време един до друг. После тя изчезна и се върна с малко ведро краве мляко, още топло, току-що издоено. Той й подари синята панделка за коса, която наскоро бе намерил на улицата и я бе прибрал. Целунаха се още веднъж, преди Голдмунд да продължи пътя си. Тя се казваше Франциска, беше му мъчно да я изостави.