Нарцис и Голдмунд

— Доста рисунки съм направил, но вече ги няма. Мога обаче добре да ви обясня защо искам да изуча това изкуство. Много съм размишлявал, много лица и фигури съм видял и съм размислял върху тях, някои отдавна ме мъчат и все не ми дават покой. Направи ми впечатление как в някоя фигура навсякъде се появява известна форма, дадена линия се връща, как едно чело съответства на коляното, а рамото — на бедрото, и как всичко е най-интимно свързано и отговаря на същността и душата на човека, който има точно такова коляно, такива рамене и чело. Направи ми впечатление още — видях това в една нощ, когато трябваше да помагам при раждане, — че най-голямата болка и най-виещата наслада имат съвсем сходен израз.

Погледът на майстора прониза чужденеца.

— Разбираш ли какво говориш?

— Да, майсторе, така е. Тъкмо това беше, което за мое най-голямо удоволствие и смут намерих отразено във вашата Богородица, и тъкмо заради нея дойдох. Да, в красивото прелестно лице има толкова много страдание и същевременно цялата мъка е превърната в чисто щастие и усмивка. Когато видях това, то ме обжари като огън, всички, мои дългогодишни мисли и сънища ми се видяха като потвърдени и изведнъж те вече не бяха безполезни и аз незабавно знаех какво трябва да направя и къде трябва да отида. Мили майстор Никлаус, от сърце ви моля, оставете ме да се уча при вас.

Никлаус го бе слушал внимателно, без изразът на лицето му да се разведри.

— Млади човече — поде той, — ти умееш удивително добре да говориш за изкуство и ми е чудно, че на твоите години можеш да кажеш толкова много за насладата и болката. За мен би било удоволствие в някоя вечер на чаша вино да поприказвам с теб за тези неща. Но виждаш ли: да седиш с някого и приятно и умно да беседваш не е все едно и също като това в течение на няколко години да живееш и да работиш заедно с него. Тук е работилница, където се работи, не се бъбри и тук няма значение това, какво някой е измислил и знае да каже, а единствено какво е в състояние да създаде с ръцете си. Изглежда, че желанието ти е сериозно и затова не искам просто да те отпратя. Нека видим какво умееш. Оформял ли си някога нещо от глина или восък?

Голдмунд веднага се сети за един свой сън, бе му се присънил много отдавна. Тогава той бе изваял малки фигурки от глина, които се изправиха и извисиха до великани. Но премълча за съня и отговори, че никога не се е опитвал в такава работа.

— Добре, следователно ще нарисуваш нещо. Тук има маса, виждаш ли, и хартия, и въглен. Седни и рисувай, не бързай, можеш да останеш до обяд или до довечера. Навярно тогава ще разбера за какво си годен. И така достатъчно сме говорили, аз се залавям за моята работа, залови се и ти за твоята.

Голдмунд седна в креслото, което Никлаус му бе посочил край масата за рисуване. Не бързаше с тази работа. Отначало поседя, изчакващ и притихнал като наплашен ученик, и любопитно се взря към майстора отсреща, който, полуобърнат с гръб към него, продължи да работи върху малка фигура от глина. Голдмунд внимателно огледа този човек, в чиято строга, вече леко посивяла глава и в чиито упорити, но благородно одухотворени занаятчийски ръце имаше такива прелестни вълшебни сили. Изглеждаше по-различен, отколкото той си го бе представял: по-стар, по-скромен, по-трезв, много по-малко сияещ и спечелващ сърцето и съвсем не щастлив. Неумолимата острота на изпитателния му поглед сега бе насочена към работата; освободен от този поглед, Голдмунд грижливо запамети цялата фигура на майстора, „Този човек — мислеше той — би могъл да бъде учен, мълчалив строг изследовател, отдаден на дело, започнато от много негови предшественици и което някога ще трябва да остави на последователите си, едно жилаво, дълголетно и никога неизведимо докрай дело, което събира труда и всеотдайността на редица човешки поколения.“ Така поне той, наблюдателят, разгадаваше лицето на майстора; на него бяха изписани много търпение, много научено и премислено, много скромност и знание за съмнителната стойност на всяка човешка работа, но и вяра в собствената задача. Съвсем различен беше и езикът на неговите ръце, между тях и главата съществуваше противоречие. Тези ръце уловиха със здрави, но много чувствителни пръсти глината, която оформяха, те се отнасяха към нея както ръцете на обичащ към предана любима: влюбени, нежни, леки бегли докосвания, жадни, но без при това да различават отдаване и вземане, едновременно славолюбиви и благочестиви, и сигурни, и майсторски, сякаш от някакъв прастар дълбок опит. Очарован и удивен, Голдмунд гледаше тези благословени ръце. С голямо удоволствие той би нарисувал майстора, ако не беше това противоречие между лице и ръце — то го сковаваше.