Дългът към удоволствието

Моето menu du jour беше единственият опит на заведението да предложи храна, която някой би поискал да изяде — нещо като почивка след шеметните завои на въображението на готвача; спомням си едно ястие от печен заек, пълнен с телешки език в сос от омари, шоколад и мандарини, естествено кръстено на дъщерята на готвача (заек а ла Силви). „Ханът на Пантагрюел“ носеше онази атмосфера на пораженческо, малодушно предизвикателство, витаещо в ресторантчетата, които едва закърпват положението, атмосфера на оптимизъм, придружен от западащ дух; любезните думи на клиента (в отговор на отчаяния въпрос на съдържателя: „Хареса ли ви?“, най-жалък, когато е искрен) говорят едно, докато броят на сметките и слоят прах около прага показват друго. Всички неуспели малки предприятия си приличат до известна степен. Усещането за потиснатост, за пропуснати възможности и недоносена изобретателност — „пазарната ниша се оказа цепнатина в ледник“, както разправяше баща ми по повод на един приятел, който разбирал малко, и както после се оказало, недостатъчно, от редки книги — е общо за всички западащи магазинчета, все едно дали става въпрос за този ресторант (където нивото на кухнята се оказа съвсем нелошо, моите пържени свински месца достатъчно тлъсти, а сините сливи убедително месести, но сбръчкани, като тестиси; салатата освежаваща, комична на вид, но не и на вкус, без да допуска разпространената грешка да бъде прекалено „интересна“; сухата, костелива щука прекрасно допълнена с всевластното, подчертаващо лука бяло масло; tarte à la crème c леко тесто, но достатъчно калорична с нарцисово жълтата си плънка), или става въпрос за химическото чистене на главната улица в Утън, Норфък, с прекалено гръмкия си звънец и неподвижната вещица и джвакащия пубертет, които гледаха телевизия зад гетинаксовото гише, а увитите в найлон дрехи на закачалката напомняха за чувалите с трупове от войната във Виетнам. По едно време брат ми държеше ателие над една ветеринарна лечебница в Ламбет, за чийто собственик се носеха напълно заслужени слухове, че убива пациентите си — Бартоломю го наричаше „приятеля на препараторите“; общата типология на неуспеха присъстваше и там, приела призрачната форма на миазма, която обединяваше западащите сгради, предприятия и хора, материално проявена чрез силно дразнеща воня на формалдехид.