Петстотинте милиона на Бегюм

Октав загуби най-сетне търпение.

— Защо искаме позволение да влезем? — рече той. — Много по-просто е да си го вземем!

И той се спусна към вратата и се опита да я насили. Но синджирът устоя и един тласък, много по-силен от неговия, скоро затвори крилото на вратата, след това двете й ключалки щракнаха една след друга.

— Трябва да са мнозина зад тази дъска! — извика Октав, почувствувал се доста унизен от този резултат.

Той долепи око до просвръдлената дупка и почти веднага нададе вик на учудване:

— Там има втори гигант!

— Арминиус ли? — попита Марсел.

И погледна на свой ред през просвръдлената дупка.

— Да! Арминиус е, другарят на Зигимер!

Изведнъж друг глас, сякаш дошъл от небето, накара Марсел да вдигне глава.

— Wer da! — попита гласът.

Този път беше гласът на Арминиус.

Главата на пазача се подаваше над билото на стената, което беше стигнал сигурно с помощта на някаква стълба.

— Хайде, вие знаете добре, Арминиус! — отговори Марсел. — Ще отворите ли, да или не?

Не беше довършил тези думи, когато дулото на една пушка се показа на билото на стената. Екна гърмеж и един куршум перна по полата шапката на Октав.

— Хубаво, ето ти сега отговора! — извика Марсел, който мушна фишек с динамит под вратата и я разби на парчета.

Щом бе пробита вратата, Марсел и Октав с карабини в ръцете и нож между зъбите се втурнаха в парка.

На напуканата от взрива врата, която те бяха прескочили, още стоеше изправена една стълба, а под нея се виждаха следи от кръв. Но ни Зигимер, ни Арминиус бяха там да бранят прохода.

Пред двамата нападатели се откриваха градините в пълния блясък на своята растителност. Октав беше омаян.

— Та това е великолепно!… — рече той. — Но внимание!… Нека се пръснем като стрелци!… Тези лапачи на кисело зеле може да са се притаили зад шубраките!

Октав и Марсел се разделиха и всеки поел една от страните на алеята, която се откриваше пред тях, напредваха предпазливо от дърво на дърво, от преграда на преграда, по правилата на най-елементарната индивидуална стратегия.

Предпазливостта беше разумна. Не направили и сто крачки, екна втори пушечен изстрел. Един куршум откърти кората на дървото, което Марсел беше изоставил само преди миг.

— Да няма глупости! Лягай по корем! — рече Октав полугласно. И като придружи с пример наставлението си, пропълзя по колена и лакти до трънливия храсталак, който ограждаше площадката, посред която се издигаше Кулата на Бика. Марсел, който не последва достатъчно бързо това предупреждение, бе посрещнат от трети изстрел и едва има време да легне зад стеблото на една палма, за да избегне четвъртия.

— За щастие тези говеда стрелят като новобранци! — извика Октав на другаря си, отделен от него на трийсетина крачки.

— Шт!… — отговори Марсел по-скоро с очи, отколкото с устни. — Виждаш ли пушека, който излиза от оня прозорец в приземния етаж?… Там са се скрили в засада разбойниците! Но аз ще им изиграя един номер!

За миг Марсел отчупи от храста доста дълъг прът; после свали куртката си, наметна я на тази тояга, сложи отгоре шапката си и по такъв начин направи едно чучело. Забоде го на мястото, което заемаше, така че да се виждат шапката и двата ръкава, и като пропълзя при Октав, му пошепна на ухото: