Петстотинте милиона на Бегюм
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #18
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Далчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Петстотинте милиона на Бегюм». Краткое содержание книги:
Една хубава заран градът на доктора се събуди окончателно спасен, като спящ, който се измъква-от някой лош сън само защото се е събудил. Да! Франсвил беше очевидно вън от опасност, без да е водил бой, и Марсел, достигнал до това абсолютно убеждение, му съобщи вестта с всички съобщителни средства, с които разполагаше.
Тогава хората си отдъхнаха и се зарадваха. Това беше всеобщ празник, безкрайна въздишка на облекчение. Хората си стискаха ръце, честитяваха си, канеха се на обед. Жените облякоха нови премени, мъжете си дадоха временно отпуск от всякакви упражнения, маневри и работи. Всички бяха успокоени, доволни, засмени. Човек би казал, че това е град на оздравели хора.
Но най-доволен от всички беше безспорно доктор Саразен. Достойният човек се смяташе отговорен за съдбата на онези, които бяха дошли с доверие да се установят на неговата територия и се поставят под негова закрила. От месец насам страхът, че ги е тласнал към гибел, той, който мислеше само за тяхното щастие, не му беше оставял нито миг спокойствие. Най-сетне той се бе освободил от тази страшна тревога и дишаше свободно.
Но общата опасност бе сплотила още по-силно гражданите. Във всички класи бяха се сближили повече, бяха се убедили, че са братя, бяха въодушевени от еднакви чувства, заживели с едни и същи интереси. Всеки бе почувствувал в сърцето си едно ново същество. Сега за жителите на Франсвил съществуваше „родина“. Бяха се страхували, бяха страдали за нея, бяха почувствували по-силно колко я обичат.
Материалните резултати от отбранителното положение бяха също напълно в полза на града. Хората се научиха да познават силите си. Нямаше вече да бъдат изненадани. Бяха по-сигурни в себе си. Занапред при всяко събитие щяха да са готови.
Никога за делото на доктор Саразен не беше се очертавала толкова блестяща участ. И, странно нещо, хората не се показаха неблагодарни към Марсел. Макар спасението на всички да не беше негово дело, на младия инженер гласуваха общонародно признание като на организатор на отбраната, като на самоотвержен човек, комуто градът би дължал спасението си, ако плановете на хер Шулце бяха изпълнени.
Ала Марсел не смяташе за свършена ролята си. Тайната, която заобикаляше Щалщадт, може да крие — мислеше той — още някоя опасност. Той би се почувствувал доволен само след като внесеше пълна светлина сред тъмнините, които обгръщаха още Града на стоманата.
И той реши да се върне в Щалщадт и да не отстъпва пред нищо, докато не узнае докрай неговите последни тайни.
Доктор Саразен се опита да го убеди, че предприятието ще бъде мъчно, осеяно с опасности може би; че това ще е едно слизане в ада; че може да намери кой знае какви скрити бездни под всяка своя стъпка… Хер Шулце, какъвто Марсел му го беше описал, не бе човек, който можеше да изчезне безнаказано за другите, да се погребе сам под развалините на всичките си надежди… Хората имаха право да се съмняват напълно в последната мисъл на такава личност… Тя напомняше страшната агония на акула!…
— Тъкмо защото мисля, драги докторе, че всичко, което си представяте, е възможно — отговори му Марсел, — аз смятам за свой дълг да отида в Щалщадт. Това е бомба, чийто фитил трябва да изтръгна, преди да е избухнала, и аз ще ви помоля дори да позволите да взема Октав с мене.
— Октав ли? — извика докторът.
— Да! Той е сега доблестен момък, на който можеш да се осланяш, и аз ви уверявам, че тази разходка ще бъде полезна за него.
— Нека бог ви закриля тогава и двамата! — отговори старецът, развълнуван, като го прегърна.
На другата заран една кола, след като премина изоставените села, свали Марсел и Октав пред портата на Щалщадт. И двамата бяха добре екипирани, добре въоръжени и твърдо решени да не се връщат, без да осветлят мрачната тайна.
Те вървяха рамо до рамо по пътя на външния пояс, който обикаляше укрепленията, и истината, в която дотогава Марсел упорствуваше да се съмнява, се открои сега пред него.
Заводът беше напълно спрян, това бе очевидно. От този път, по който вървяха заедно с Октав под черното небе без ни една звезда, той трябваше да види светлината на газа, проблесналия като светкавица щик на някой часови, хиляди знаци на живот, които сега нямаше. Осветените прозорци на секторите трябваше да искрят със стъклата си. Сега всичко беше тъмно и нямо. Смъртта едничка витаеше сякаш над града, чиито високи комини се възправяха на кръгозора като скелети. Стъпките на Марсел и неговия спътник по шосето отекваха в пустотата. Изгледът на самота и разорение беше толкова голям, че Октав не можа да се въздържи да не каже: