Петстотинте милиона на Бегюм
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #18
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Далчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Петстотинте милиона на Бегюм». Краткое содержание книги:
Работата почна. Трябваше да оголят основата на стената, да мушнат лост в пролуката между два камъка, да откъртят един и най-сетне с помощта на свредел да направят няколко малки успоредни улейчета. В десет часа всичко беше свършено, фишеците с динамит бяха поставени и фитилът запален.
Марсел знаеше, че фитилът ще гори пет минути и тъй като бе забелязал, че лавката, разположена в едно подземие, представлява истинско сводесто мазе, укри се там заедно с Октав.
Изведнъж сградата и мазето дори се разтърсиха като от земетресение. Страхотен взрив, подобен на залпа от три-четири оръдейни батареи, гръмнали едновременно, раздра въздуха, последван тутакси от трус. После, след две-три секунди, лавина от изхвърлени от всички страни отломки се изсипа върху земята. Непрекъснато в разстояние на няколко минути парчета от сриващи се покриви, от пращящи греди, срутващи се стени се търкаляха сред светли водопади от счупени стъкла.
Най-сетне този страшен грохот заглъхна. Тогава Октав и Марсел напуснаха скривалището си.
Колко и да беше свикнал с чудовищните действия на експлозивите, Марсел се учуди от резултатите, които видя. Половината от сектора беше вдигнат във въздуха и съборените стени на всички съседни на Централния блок работилници напомняха развалините на бомбардиран град. Навсякъде натрупани отломъци, парчета от стъкла и мазилка покриваха земята, докато облаци от прах, падайки бавно от небето, дето взривът ги беше изхвърлил, се стелеха като сняг върху всички тези рушевини.
Марсел и Октав изтичаха към вътрешната стена. И тя беше разрушена на една широчина от петнайсет до двайсет метра, а от другата страна на отвора някогашният чертожник от Централния блок съгледа познатия двор, дето беше прекарал толкова монотонни часове.
Откакто бяха престанали да пазят този двор, желязната решетка, която го ограждаше, беше станала достъпна… И двамата младежи се прекачиха през нея.
Навсякъде същата тишина.
Марсел прегледа една по една работилниците, дето някога другарите му се възхищаваха на чертежите му. В един кът намери наполовина нахвърлян върху неговата дъска чертежа на парната машина, който беше започнал, когато една заповед на хер Шулце го бе повикала в парка. В читалнята видя отново познатите вестници и книги.
Всички неща бяха запазили изгледа на едно прекъснато движение, на внезапно прекратен живот.
Двамата младежи стигнаха до вътрешната граница на Централния блок и се озоваха скоро в подножието на стената, която, както мислеше Марсел, ги разделяше от парка.
— Ще трябва ли да накараме и този пясъчник да затанцува? — попита Октав.
— Може би… но за да влезем, бихме могли най-напред да потърсим врата, която един обикновен фишек с динамит ще прати във въздуха.
И двамата взеха да обикалят парка покрай стената. От време на време трябваше да правят обход, да заобиколят някой корпус от постройки, който се издаваше като шпора, или да се катерят по някоя решетка. Но те не губеха стената от очи и скоро бяха възнаградени за мъките си. Една малка вратичка, ниска и подозрителна, се показа пред тях в зидарията.
За две минути Октав проби със свредела дупка през дъбовите дъски. Долепил око до този отвор, Марсел видя за свое задоволство да се простира на отвъдната страна тропическият парк с вечната си зеленина и пролетната си температура.
— Още една врата да вдигнем във въздуха, и ето ни на мястото! — рече той на своя другар.
— Един фишек с динамит за това парче дърво — отговори Октав — ще бъде голяма чест!
И той заудря вратичката с кирка.
Едва я разтърси, когато чуха как вътре в ключалката изщраква ключ и две резета се издърпаха от куките си.
Вратичката се поотвори, запъната отвътре с един дебел синджир.
— Wer da? (Кой ходи там?) — рече един прегракнал глас.
Седемнадесета глава
Обяснение с пушечни изстрели
Двамата младежи ни най-малко не очакваха подобен въпрос. Те наистина бяха изненадани от него повече, отколкото биха били от пушечен изстрел.
От всички догадки, които Марсел си създаде за този заспал в летаргия град, единствената, която не му дойде на ум, беше тази: някой жив човек да иска от него сметка за посещението му. Неговата изненада, почти естествена, ако приемем, че Щалщадт беше напълно пуст, добиваше друг смисъл от мига, в който градът имаше още жители. Това, което при първия случай беше някакво археологическо изследване, ставаше във втория случай нападение с оръжие в ръка.
Всички тези мисли възникнаха в ума на Марсел с такава сила, че той на първо време онемя.