Петстотинте милиона на Бегюм
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #18
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Далчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Петстотинте милиона на Бегюм». Краткое содержание книги:
— Странно, никога не съм чувал подобна тишина! Човек би помислил, че се намира в гробища!
Беше седем часът, когато Марсел и Октав стигнаха до ръба на рова срещу главната порта на Щалщадт. Нито едно живо същество не се показваше по билото на стената и нямаше ни помен от часовите, които някога се възправяха тук-там като човешки стълбове. Подвижният мост беше вдигнат и пред портата зееше пропаст, широка пет-шест метра.
Цял час трябваше да хвърлят с все сила въжето, за да закрепят края му за една от гредите. След много мъки Марсел успя да направи това и Октав, като се провеси на въжето, се изкачи с ръце до стряхата на портата. Марсел му даде тогава да пренесе едно по едно оръжията и боеприпасите; после сам пое същия път.
Оставаше сега само да прекарат въжето от другата страна на стената, да свалят припасите, както ги бяха изкачили, и най-сетне да се спуснат долу.
Двамата младежи се озоваха тогава на околния път, по който Марсел беше вървял — спомняше си — през първия ден от влизането си в Щалщадт. Навсякъде самота и пълно мълчание. Пред тях се издигаше, черна, и безмълвна, внушителната маса на сградите, които с хилядите си стъклени прозорци гледаха тези пришълци, сякаш искаха да им кажат:
— Идете си!… Няма защо да искате да проникнете в нашите тайни!
Марсел и Октав известно време се съвещаваха.
— Най-добре е да щурмуваме портата О, която познавам — рече Марсел.
Те се запътиха на запад и скоро стигнаха пред една монументална арка, която носеше на фронтона си буквата О. Двете масивни дъбови крила на портата, с едри стоманени гвоздеи по тях, бяха затворени. Марсел се доближи до тях, блъсна ги няколко пъти с един камък, взет от шосето.
Едничко ехото му отговори.
— Хайде! На работа! — извика той на Октав.
Трябваше да хвърлят пак въжето над портата, за да срещнат някоя пречка, за която да го закачат здраво. Това беше мъчно. Но най-сетне Марсел и Октав сполучиха да се прекачат през стената и попаднаха в оста на сектор О.
— Хубаво! — извика Октав. — За какво са всички тези мъки? На, няма що — много напреднахме… Прехвърлим ли една стена, намираме друга пред себе си!
— Мълчание в строя! — отговори Марсел… — Ето я тъкмо моята стара работилница. Няма да ми бъде неприятно да я видя отново и да взема оттам някои сечива, от които ще имаме сигурно нужда, па да не забравим да вземем и няколко торбички динамит.
Това беше голямата леярна, в която младият елзасец бе допуснат при идването си в завода. Колко зловеща беше тя сега с угасналите си пещи, с ръждясалите си релси, с прашните си кранове, които издигаха във въздуха големите си безутешни ръце като бесилки! Тук всичко вледеняваше сърцето и Марсел почувствува нужда да отвлече вниманието си.
— Ето една работилница, която ще те заинтересува повече — рече той на Октав, като го поведе към лавката.
Октав кимна в знак на съгласие, който се превърна в знак на задоволство, когато забеляза на една лавица наредени като за битка цял полк от червени, жълти и зелени шишета. Виждаха се тенекиените кутии на няколко консерви с печатите на най-добрите марки. Имаше с какво да направят една закуска, от която впрочем почувствуваха нужда. Двамата млади хора сложиха приборите на калаения тезгях и подкрепиха силите си, за да продължат експедицията …
Докато се хранеше, Марсел мислеше какво има да правят. Нямаше защо да мисли как ще се изкатерят по стената на Централния блок. Тази стена беше необикновено висока, отделена от всички други сгради, без издатина, на която биха могли да закачат въже. За да намерят вратата й — вероятно единствена, — би трябвало да обиколят всички сектори, а това не беше лесна работа. Оставаше да се употреби динамитът, винаги доста рискован, защото беше невъзможно хер Шулце да е изчезнал, без да е осеял с клопки изоставения терен, без да е поставил контрамини срещу мините, които евентуалните завоеватели на Щалщадт щяха без друго да употребят. Но нищо от това не можеше да накара Марсел да отстъпи.
Като видя, че Октав се е съвзел и е отпочинал, Марсел се запъти с него към края на улицата, която образуваше оста на сектора чак до подножието на голямата стена от дялан камък.
— Какво ще кажеш, да пъхнем ли един фишек с динамит вътре? — попита той.
— Ще бъде трудно, но ние пък не сме мързеливци! — отговори Октав, готов да опита всичко.