Петстотинте милиона на Бегюм

После се приближи до Арминиус.

— Умрял е — рече той.

— Бога ми, мръсникът си го е заслужил! — извика Октав.

— Ето ни господари на крепостта! — отговори Марсел. — Сега ще пристъпим към едно сериозно посещение, най-напред кабинета на хер Шулце!

От чакалнята, дето протече последното действие на обсадата, двамата младежи тръгнаха през върволица от помещения, които водеха към светилището на Краля на стоманата.

Октав се възхищаваше от великолепията, които виждаше.

Марсел се усмихваше, като го гледаше, и отваряше пред него една по една вратите, докато стигнаха най-сетне до зеления салон.

Той очакваше да намери там нещо ново, но зрелището, което се откри пред очите му, надмина всичките му очаквания. Човек би казал, че централното пощенско бюро на Ню Йорк или Париж, внезапно ограбено, е било разхвърляно безразборно в този салон. Запечатани писма и пликове се виждаха всякъде на писалището, по мебелите, на килима. Човек затъваше до коляно в това наводнение. Цялата финансова, промишлена и лична кореспонденция на хер Шулце, която се беше трупала от ден на ден във външната кутия на парка и Арминиус и Зигимер бяха редовно изваждали, се намираше там в кабинета на господаря.

Колко въпроси, мъки, мъчителни очаквания, горчилки, сълзи бяха затворени в тези неми пликове с адреса на хер Шулце! Колко милиони също, безспорно на книга, в чекове, в ордери и заповеди от всякакъв род!… Всичко това спеше там, сковано от отсъствието на единствената ръка, която би имала право да разпечата тези Крехки, но неприкосновени пликове.

— Сега — рече Марсел — ще трябва да намерим тайната врата на лабораторията!

И той почна да сваля всички книги от библиотеката. Напразно. Не успя да открие маскирания ход, който един ден беше преминал заедно с хер Шулце. Напразно разтърсваше една по една стените и взел от камината железен прът, ги изкърти една след друга! Напразно изследваше зида с надежда да чуе нейде някоя звънлива кухина! Скоро стана ясно, че хер Шулце, обезпокоен от това, че не той едничък знае тайната врата на своята лаборатория, беше я премахнал.

Но е бил сигурно принуден да отвори друга.

„Къде?… — се питаше Марсел. — Тя може да се намира само тук, защото тук Арминиус и Зигимер са донасяли писмата! Нали в тази зала хер Шулце е продължавал да живее след заминаването ми! Познавам доста добре навиците му и съм уверен, че като е зазидал стария вход, е пожелал да има друг на свое разположение, далеч от външни погледи! Дали няма да е някой отвор в пода под килима?“

Килимът не показа никаква следа от рязане. При все това го отковаха и го вдигнаха. Изследваха паркета лист по лист, дъска по дъска, но не съгледаха нищо подозрително.

— Защо мислиш, че отворът е в тази стая? — попита Октав.

— Аз съм дълбоко убеден в това! — отговори Марсел.

— Тогава остава да разгледам потона — рече Октав, като се покачи на един стол.