Шинджу

— Елате с мен — каза му един от пазачите.

В малка гола стая в стражницата Сано прекара час, отговаряйки на всякакви въпроси: как се казва, от коя фамилия е, откъде е, накъде е тръгнал и каква е целта на пътуването му, с какво се занимава, кой е господарят му и кой е прекият му началник?

— Сано Ичиро… Син на Сано Шотаро — преди на служба при владетеля Кии в провинция Такамацу, а сега инструктор по бойни изкуства… От Едо… Тръгнал съм на поклонение в Мишима… йорики под надзора на Огиу Банзан, северния магистрат на Едо… — отговаряше Сано.

— Йорики Сано Ичиро от Едо? — попита началникът. — Нали вие бяхте замесен с убийствата в Тоцука онзи ден?

Сано се удиви колко бързо шпионската мрежа предаваше новините по Токайдо. След повече от два часа изнурителни разпити най-после се добра до една странноприемница. Остави там коня и багажа си и пое към храма пеша. Стръмната пътека криволичеше между дърветата, на места беше хлъзгава и заледена.

Храмът се издигаше величествен и древен. Входът представляваше огромна порта с двоен керемиден покрив, крепен от осем здрави колони. Сано мина през нея, после през още една и се озова в малък двор с каменни фенери. Вдясно се издигаше главната постройка, вляво оставаше пагодата с камбаните на храма. Няколко каменни плочи представляваха гробището. Храмът изглеждаше безлюден, сякаш потънал в безвремие.

Сано се изкачи по стълбите към главното помещение. Бутна масивната врата и тя се отвори със скърцане. Спря в преддверието, събу обувките си и влезе в залата. Отсреща върху трон от лотосов цвят седеше огромен Буда. Сано пусна монета в кутията за приношения до олтара. Затвори очи и сведе глава над сключените си ръце, изричайки безмълвни молитви за здравето на баща си, за духа на Цунехико, за безутешната Глициния и за успеха на мисията си.

Тихо шумолене го изтръгна от молитвите му. Той се обърна и видя висока слаба монахиня в дълго черно расо. Би могла да бъде на всяка възраст между трийсет и шейсет години. Имаше бледи строги черти и високо чело. Дългите й пръсти премятаха молитвена броеница.

— Добре дошъл, поклоннико — рече тя, свеждайки глава. — Аз съм игуменката на храма Канон и с радост ще ви разкажа за историята на този храм. Построен през периода Хеян45, преди около осемстотин години. Сега е обител на двайсетина монахини, отрекли се от светския живот в търсене на духовно просветление. Ако ме придружите, ще ви разкажа за изображенията, които виждате…

Сано се поклони.

— Простете, но аз не съм дошъл на поклонение. Бих искал да видя една от вашите монахини, госпожица Ниу Мидори — той се представи и продължи: — Наистина е наложително.