Шинджу

Цунехико, който бе станал мрачен и мълчалив от умора, сега се усмихна отново и каза с въздишка на облекчение:

— Хубаво, йорики Сано сан.

Двамата поеха нагоре по улицата да потърсят подслон за през нощта. Подминаха внушителни, подобни на храмове постройки, запазени за отсядане на даймио и благородници от двора. Близо до центъра намериха скромна странноприемница, обявяваща ниски цени за храна и квартира. Два фенера осветяваха надпис с името й — „Рьокан Горобей“. Изглеждаше спретната и в добро състояние. Навсякъде бе чисто, а в задната част се кипреше малък олтар на Джизо, бога покровител на пътници и деца.

Преди да влязат в странноприемницата, Сано отново хвърли поглед през рамо. Дали преследвачът ги бе изгубил? Зърна познати лица на пътници, които бяха срещнали, докато се движеха насам, но никой, с когото би могъл да свърже това злокобно присъствие. Опитвайки да се отърси от тревогата, си каза, че скоро двамата с Цунехико ще са в безопасност между четирите стени на стаята.

— Добре дошли в „Рьокан Горобей“! — посрещна ги усмихнатият собственик. Поклони се и рече: — Благодаря ви, че избрахте моята скромна странноприемница. Аз съм Горобей и ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви осигуря приятен престой.

Той им донесе регистъра да се запишат, после извика момчето от конюшнята да се погрижи за конете. Взе една лампа и поведе Сано и Цунехико към стаята за багаж. Те оставиха там дисагите си и задържаха само онова, което щеше да им потрябва за вечерта. Цунехико овеси меча си на стойката наред с оръжията на другите гости, но Сано се поколеба. Ами ако преследвачът се появи тази нощ?

— Не се притеснявайте да оставите оръжията си, господарю — каза собственикът. — Рьокан Горобей има собствени нощни стражи.

— Не искам да ви обидя, но предпочитам да задържа мечовете си — каза Сано.

Горобей ги преведе през малка кокетна градина и от там — в крилото за гости. Изкачи се по стълбите на тясна веранда и отвори вратата на стаята им. Тя бе голяма точно колкото в нея да легнат двама души, а цялото й обзавеждане се състоеше от мангал с дървени въглища, стенен шкаф за завивките и два футона. Горобей запали мангала и лампите. После се усмихна с поклон.

— Скромно, но уютно. Банята и тоалетната са ето там. Моля, уведомете ме, ако имате нужда от нещо — с още един поклон той побърза назад към входа, откъдето се чуваха гласовете на други пристигнали пътници.

След като се изкъпа и преоблече в удобна роба, Сано седна в малката топла и светла стая и почувства как напрежението му се стапя. Заради чисто физическото усещане за удобство всички заплахи започнаха да изглеждат някак далечни и нереални.

— Умирам от глад! — обяви Цунехико. — Кога ще ядем?

Вместо отговор вратата на стаята се плъзна встрани. Влезе спретната прислужничка, поклони се и им връчи два подноса с щедри порции риба, ориз, зеленчуци и гореща супа. Изтощен от това да се взира във всяко лице, Сано бе доволен, че странноприемниците нямат трапезарии и гостите се хранят по стаите си.